Нора Робъртс - Сълзите на луната

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Така го виждаш ти — съгласи се той и кимна. — Но в онова, което започна между мен и Гуен, нямаше никаква магия, направена от феите. Нито с измама, нито със сладки приказки я привлякох към мен, както твърдят някои. Тя дойде доброволно, ала баща й се намеси. Обеща я на друг, защото се страхуваше от мен.

— Напълно ти вярвам. — В знак на искреност тя положи утешително ръка върху рамото му. — През онези времена не са се вслушвали особено в избора на една девойка.

Карик преметна крак и се плъзна от коня.

— Тогава ти направи твоя избор.

— Вече го сторих. — И тя се плъзна от коня. Видя как устните му се извиха леко присмехулно. — Но ще действам по свой си начин.

— Послушай — бе всичко, което той изрече.

Музиката се носеше из въздуха и я обгръщаше като копринена мрежа.

— Шон свири. Подари ми тази песен. О… — Затвори очи. — Направо изпълва сърцето. Дори в твоя дворец няма нищо по-прелестно от нея — обяви тя и посегна да отвори портата.

Но тя остана затворена, колкото и силно да я дърпаше и буташе.

— Не мога да я отворя!

Паникьосана се извърна, ала и конят и конникът бяха изчезнали. Хвана отново портата — този път с две ръце — и бутна.

— Шон!

— Спокойно. — Озова се в обятията му, а в тона му се долавяше смях. — Сънуваше. Очевидно нещо вълнуващо.

— Сънувала ли съм? — Съзнанието й бе пълно с мъгла, звезди и музика. — Не успях да отворя портата. Не можех да вляза!

— Вече си вътре.

— Да, така е. Господи… Главата ми още се мае. Сигурно съм заспала. — Отметна коси. — Дай ми минутка да се събудя.

— Имам новина, която сигурно ще ти помогне да дойдеш на себе си.

— Каква?

— Ейдан страшно хареса твоята скица за залата.

Точно както подозираше, очите й мигом се избистриха.

— Сериозно?

— Да. Всъщност толкова е доволен, че вече е говорил с Магий.

— А той какво е казал? — Хвана го за ръката и го разтърси. — Не си играй с мен, Шон, или ще се наложи да те плесна.

— Сигурно. Мисълта така ме плаши, че ще ти кажа. Не мога съвършено точно да предам думите на Магий, защото Ейдан е разговарял с него, но в общи линии се е заинтересувал достатъчно и е поискал да види какво предлагаш. — Докато говореше, Шон си играеше с един от кичурите й — новопридобит навик, на който истински се наслаждаваше. — Чертежите ти заминават за Ню Йорк и ще видим какво ще стане.

— Проектът е добър.

— На мен ми хареса.

— Не просто ще проработи, но ще проработи добре. — Притеснена, тя прехапа устна. — Дори глупак ще види как се вписва в онова, което имаме тук, как естествено се слива, вместо да доминира. Няма да получи нищо по-добро от никой от надутите си архитекти.

— Трябва да поработиш върху самоувереността си, Брена. Толкова излишна скромност.

Тя само изсумтя.

— Но откъде ще го разбере Магий, ако не види всичко на място: как е разположена кръчмата, какъв е теренът наоколо и така нататък.

— Разполага със снимки — напомни й Шон. — Финкъл направи десетки, докато беше тук.

— Не е същото. Трябва да поговоря с Магий лично… Точно така трябва да постъпя.

— Дори да си права, не е ли по-добре да оставиш да мине малко време и да чуем мнението му, преди да си нахлузиш ботите, за да го ритнеш за първоначален тласък?

— Някои просто се нуждаят от постоянен тласък. — Устните й се извиха присмехулно. — Ти си идеален пример в това отношение. Ейдан кога ще ги изпрати? Не е зле отново да погледна чертежите, преди да заминат.

— Вече пътуват. Изпрати ги вчера по специален куриер, както предложил Магий.

— Е, добре. Добре…

Или ще ги одобрят, или — не, мина й през ума, както щеше да стане и с песента на Шон. За малко да изтърси, че вече е разговаряла с Магий и той отделя доста време да преглежда проектите, които валят към него от Ардмор.

Не. По-добре да изчака и да поднесе на Шон резултата, а не притесненията на изчакването.

— Какво обмисляш толкова дълго и усилено?

— Следващите стъпки и какво ще се случи, след като бъдат предприети. Излиза, че когато едно нещо се промени, всичко започва да се променя.

— И на мен ми е хрумвало същото.

„Погледни само нас двамата“ — помисли си той, и отметна кичур от челото й.

Пулсът й стана неравномерен. Още една промяна, даде си сметка тя — просто само да я докосне и тя цялата премалява.

— Притеснява ли те?

— Не. Но, ако в момента притеснява теб, предпочитам да те потопя отново в мечти и сънища. — Докато я полагаше да легне, устните му докоснаха нейните. — Ако се хванеш за мен, заедно ще се потопим.