Нора Робъртс - Сълзите на луната

Толкова непринуден разговор — за работа и за времето. Може да го води с всеки друг. Но не е ли хубаво, помисли си тя, че й е най-приятно да си приказва с Шон? Това е съкровище, на което не бе обръщала достатъчно внимание в миналото.

— Е, независимо дали Тим е прав, или греши, си мислех по-късно да намина край къщурката на Хълма на феите. Да кажем — малко след полунощ.

— Вратата е отворена, но ще съм ти благодарен, ако първо си изчистиш ботушите. — Постави сандвичите в кесия, прибави два пакета чипс и две бири. Тя се накани да плати, но той поклати глава. — Не. За сметка на кръчмата е. Не искам да получа монета, която си държала в тези джобове.

— Благодаря. — Пое кесията и я подпря на хълбок. — Няма ли да ме целунеш?

— Не. Но после ще наваксам.

— Непременно.

С усмивка, която при други обстоятелства можеше да мине и за кокетна, тя тръгна и го остави да затвори вратата след нея.

Беше жена, която държи на думата си — отвори вратата на къщурката му точно в полунощ. Прекалено рано, както добре знаеше, за да се е върнал от работа. Но й допадаше тишината и атмосферата, когато е там сама.

Свали си ботите при вратата, както самият Шон правеше обикновено, и тръгна из помещенията по чорапи. Палеше свещи и газови лампи. И докато го правеше почти се надяваше да й се яви лейди Гуен.

Кое е предпочитаното време на един призрак? Какво по-подходящо от нощ с буря, дъжд и виещ вятър, къщурка, осветена от свещи и проблясването на пламъците в камината?

— Знам, че си тук и няма друг, освен мен. — Изчака, но въздухът не потрепна. Чуваше се единствено воят на вятъра отвън. — Исках да ти кажа, че май разбрах какво ми каза първия път. Сърцето му е в неговата музика. Вслушах се. Постъпих, надявам се, правилно.

Отново млъкна, но не получи отговор.

— Няма що — много ми помагаш.

Раздразнена се качи горе.

Не се нуждаеше от посещения на духове или послания от отвъдното да й кажат какво да прави и как да го стори. Знаеше какво се готви да постигне. Имаше мъж, когото възнамеряваше да задържи. И понеже твърдо го бе решила, оставаше само да се погрижи за подробностите.

Справи се и с огъня в камината горе и я приготви за нощта. После запали две свещи, опъна се върху леглото, подпря се на възглавниците и се приготви да чака.

Свършената през деня работа я бе изтощила.

Сега вече нямаше вятър, нямаше и дъжд. Среднощното небе напомняше коприна, осеяна с проблясващи рубини или сапфири звезди. Луната, пълна и бяла, плуваше високо и хвърляше лъчите си върху море, гладко като езеро.

Крилата на белия кон биеха като сърце — ритмично и стабилно. Яхнал го, мъжът със сребърните одежди, седеше с гордо изправени рамене, а тъмните му коси се вееха по раменете.

— Не искаше нито богатство, нито положение, нито дори безсмъртие от мен.

Въобще не й се стори странно да язди с Принца на феите над Ирландия.

— Какво искаше тя от теб?

— Обещания, клетви, думи, които идват от сърцето. Защо за някои е толкова трудно да произнесат: „Обичам те“?

— Като ги произнесеш, сваляш всички щитове.

Извърна глава. Очите му святкаха, изпълнени с горчивина.

— Точно така. А за това е нужен кураж, нали, Мери Брена О’Тул?

— Или глупост.

— Ако любовта не ни превръща в глупаци, тогава — кое?

Конят полетя надолу със скорост, която накара сърцето й да се разтупти. От вълнение. Видя светещите прозорци, както контурите и сенките на къщурката върху Хълма на феите.

Изпод копитата изскочиха искри, когато докоснаха земята.

— Уж обикновено място — промърмори Карик, — а такива драми се разиграха. Ето например хубавата градинска порта. Все едно е врата на крепост, защото вече не мога да минавам през нея, както някога.

— Твоята възлюбена се разхожда и по скалите.

— Така съм чувал, но не можем да се видим, дори ако стоим един до друг.

Сега в тона му нямаше горчивина, а само тъга. И, както се стори на Брена, болезнен копнеж.

— Понякога усещам присъствието й там или долавям аромата било на косата, било на кожата й. Но в продължение на три пъти по сто години нито веднъж не ми е било позволено нито да я видя, нито да я докосна, а камо ли да й излея сърцето си.

— Направил си тежка магия и за двама ви — отбеляза Брена.

— Така е. И заплатих за този миг на гняв. Разбираш добре това, нали?

— О, да. И е добре, че не разполагам със способността да правя магии.

— Ах, вие, смъртните. — Лицето му се разведри. — Представа нямате каква мощ притежавате и затова най-безгрижно пропилявате онова, което притежавате.