Нора Робъртс - Сълзите на луната

Разположил се насред дюшека, бе я избутал до самия край.

Направи опит да се размърда, да го бутне, да се освободи и да стане. Той обаче я притегли по-близо до себе си и тя се прилепи към него.

— Ти може и да си от мързеливците, които се излежават цяла сутрин, но аз не съм. — Опита се да се откопчи, но откри, че не цялото му тяло спи. — Събуждаш се готов, така ли? — попита тя и се изхили, преди да отблъсне ръцете му. — Е, с мен не е така. Аз искам душ и кафе.

Отговорът бе изсумтяване, придружено от приплъзване на ръката му нагоре, за да погали гръдта й.

— И не ме закачай. Не желая да се любя, преди да си изпия кафето.

Той само спусна ръка между краката й и се увери, че тя лъже.

— Добре. — Гласът му бе дрезгав и сънлив, хватката му бе достатъчно силна, за да я прикове на място. — Тогава ти просто си лежи и ме остави да се възползвам от теб.

По-късно, когато, залитайки, се озова в банята, тя прецени, че не е чак такава саможертва от време на време сутрин да се възползват от нея по този начин.

Пусна водата — даде предимство на по-хладката, защото усещаше кожата си гореща и зачервена. Влезе в старинната вана на крачета, дръпна завесата и пъхна глава под струята, за да намокри косата си.

Не бе особено лесна задача тънката струя да се пребори с толкова много коса. Почти бе успяла, когато завесата се дръпна. Отвори едно око и смаяно се вторачи в Шон.

— Не допускам, че си в състояние да ме обезпокоиш отново, особено толкова скоро след случилото се.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита той и влезе във ваната при нея.

Определено й предстоеше да загуби.

Краката й леко се подкосяваха, когато рязко изтегли пешкира към себе си.

— Стой на разстояние — предупреди го, увивайки кърпата около косата си, като пръскаше вода навсякъде. — Нямам повече време за теб. Трябва да се прибера вкъщи.

— Значи ли това, че нямаш време за питка на тиган.

Тя отмести няколко мокри кичура от челото си.

— Ще правиш питка на тиган?

— Така възнамерявах, но ако толкова бързаш, просто ще изпържа яйца.

Вече се бе подсушил и миеше зъбите си. Беше твърде интимно, но тя не показа недоволство.

— Е, не бързам чак толкова. Намира ли те се някоя нова четка за зъби?

— Не, но при създалите се обстоятелства можеш да използваш моята.

Тя държеше резервна четка за зъби и някои други абсолютно необходими дреболии при Дарси. Но забрави да ги вземе снощи.

— Възразяваш ли да донеса някои мои неща тук, за да е по-удобно?

Наведе се над мивката да изплакне устата си. Всъщност така прикри тържествуващия блясък в очите си. Още една стъпка напред, похвали се той.

— Нямам нищо против. — Подаде й четката. — Сега използвай каквото намериш. Слизам да сложа кафето.

— Благодаря.

Остави я и отиде да облече джинси и пуловер. Ако не трябваше да се яви в кръчмата, би могъл да я уговори да прекарат деня заедно. Но сега разполагаха с около час.

Вече съвсем ясно виждаше как двамата могат да съжителстват. Доказателство бе днешната утрин: започва с любене, закусват заедно, а после всеки поема към задълженията си. Или вечер Брена седи в кухнята на кръчмата, докато той работи. Чака го да се приберат вкъщи.

Слизайки по стълбите, все пак си даде сметка за предстоящите стъпки, преди да се стигне дотам. Но не можеше — не искаше — да повярва, че след като е толкова влюбен, няма да намери начин да прекара живота си с нея.

Нужна им е собствена къща. С голяма кухня и с достатъчно спални за семейството, което ще създадат. Спестяванията му щяха да стигнат да купи земя. Сложи вода за кафето, но извади и чай, защото го предпочиташе в началото на деня.

Разби яйца, добави брашно и мляко. Едва не изпусна кутията с мляко — на задната врата се почука и преди той да скрие изненадата си, весел глас изчурулика:

— Съжалявам. — На прага в кухнята стоеше Мери Кейт. — Не исках да те стресна. — Страните й бяха порозовели от разходката до къщурката, а очите й грееха радостно. — Излязох да глътна малко чист въздух и понеже днес имам свободен ден, ми хрумна да се отбия за минутка.

Умът му трескаво обмисляше как да я отпрати: бързо, но внимателно, така че да не се почувства засегната. В главата му се завъртя натрапчивата мисъл да извика „Пожар“, но дори за това се оказа прекалено късно.

— Защо не мирише на кафе? — настойчиво попита Брена. — Изтощаваш човека, преди да е станало десет, а после дори…

Гласът й секна — видя сестра си.

Цялата щастлива руменина от лицето на Мери Кейт изчезна, а очите й се разшириха и потъмняха от болка. За миг никой не помръдна. Приличаха на актьори в слаба пиеса, които чакат завесата да се вдигне, предварително знаейки, че следва провал.