Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Няма да споря, но бяхме заедно по-малко от седмица, когато нещата между нас се промениха.

— В някои отношения сексът е още един риск — отвърна Тия и усети как се изчервява, когато Гидиън се намръщи. — Ако тя беше искала да те използва, както ти мислиш, щеше да се измъкне някоя нощ заедно с Лахезис. А вместо това тя те доведе тук.

— Но после е действала зад гърба ми и…

— И направи грешка — довърши Тия вместо него. — Грешка, която й струва много повече, отколкото на теб. Ние с теб знаем много добре в какво състояние беше Клио, когато я доведе тук. Ние сме единствените, които го знаят. А може би аз съм единствената, която видя твоето отношение към нея. Нежен и мил. Любящ.

Гидиън изсумтя грубо и смачка фаса с крак.

— Беше пияна и й беше зле, защото аз я докарах дотам. Какво можех да направя? Да я заритам?

— Ти се погрижи за нея. После я чух да плаче посред нощ и ти отново се погрижи за нея. Вероятно Клио е била изтощена от мъката си, за да го разбере. Никога не съм била влюбена — продължи Тия, като пристъпи предпазливо към Гидиън, парапета и страшната височина, — затова може и да греша. Но смятам, че си влюбен в нея. Знам какво е да изпиташ чувства към даден човек и после да бъдеш наранен от него.

— Мъл се поболя заради това, Тия — каза Гидиън, като я хвана за ръката, без да осъзнава, че инстинктивната й съпротива е заради височината, а не заради жеста му. — Честна дума.

— Не става дума за това. Просто ти казвам, че когато вече не си толкова бесен и наранен, би трябвало да се опиташ да погледнеш нещата от нейната страна. А ако не можеш, поне се опитай да се държиш добре с нея, за да работим заедно.

— Ще работим заедно — обеща й той. — Аз ще се справя с останалото.

— Добре, добре.

Защо хората, които се страхуват от височина, не могат да устоят да не погледнат надолу, зачуди се Тия.

Неудържимо привлечена от гледката, тя се вторачи в улицата. Зави й се свят и тя отстъпи назад с разтреперани крака.

— Пфу! Шемет.

— Успокой се — каза Гидиън и я хвана за ръцете. — Добре си.

— Предполагам, че ще бъда. Повече или по-малко.

Клио нямаше възможност да изпробва съвета на Мълаки. Беше трудно да се бориш с думи или сълзи с човек, който те избягва, сякаш страдаш от заразна болест. Трудно е да се разбереш с мъж, който предпочита да прекара нощта на покрива на сграда в Ню Йорк, вместо да се сгуши в леглото с теб.

Поведението му я нарани, макар никога да не бе предполагала, че може да изпитва подобни чувства. Но най-ужасна бе мисълта, че си го е заслужила.

— Отивате, взимате я и се връщате — повтори Мълаки, докато Гидиън поглъщаше втората си чаша кафе за сутринта.

— Вече го каза.

— По-добре е да изберете заобиколен маршрут. Банката е прекалено близо до… другия апартамент — предпазливо каза Мълаки, като хвърли бърз поглед към Клио. — Анита може да е наредила на хората си да го наблюдават.

— Успяхме да се отървем от тези задници в Европа — отвърна Гидиън, като остави чашата си на плота, но когато чу двусмисленото покашляне на Тия, я взе и я изми. — Ще се справим и тук.

— Просто си пази гърба. А и останалата част от себе си.

Гидиън кимна.

— Готова ли си? — обърна се той към Клио.

— Разбира се.

Тия стисна ръце нервно, когато Гидиън и Клио излязоха.

— Не трябва да се тревожиш за тях — каза тя колкото на Мълаки, толкова и на себе си.

— Няма. Те наистина могат да се справят — отговори той, но пъхна ръце в джобовете си и си пожела да не се беше отказвал от пушенето. — Ще се радвам да я видя и да я разгледам добре. Да се уверя, че е автентична.

— Да. А междувременно, аз трябва да си наваксам с работата.

— Това е първият път, когато оставаме насаме. Искам да ти кажа много неща.

— Вече ги каза.

— Не всичките. Не и нещата, за които си мислих, след като ме изрита.

— Те са без значение сега. Не съм работила по книгата си от няколко дни и изоставам с графика. А ти можеш да погледаш телевизия, да слушаш радио или да почетеш книга. Или да отидеш и да скочиш от покрива. Все едно ми е.

— Оценявам способността ти да отстояваш гордостта си — каза Мълаки, като се спусна и й препречи пътя към кабинета. — Казах ти, че съжалявам. Казах ти, че сгреших, но ти въобще не ми обърна внимание. Така че защо не изслушаш и останалото?

— Да видим… А не ти ли минава мисълта, че може просто да не ме интересува? Да, май е точно така.

Беше й приятно да усеща сарказма в собствения си глас. Той я правеше да се чувства силна и важна.

— Личната част от отношенията ни приключи.