Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Пикантериите?

— Да. Знам, че си му ядосана и лично аз, ако бях на твое място, вероятно щях да му сваря топките за закуска. Но пък той е радост за очите. Как ще се оправиш с него?

— Няма да се оправям. Става дума за бизнес.

— Той се чувства виновен заради теб. Би могла да използваш това — каза Клио, като натопи пръст във виното си и го облиза. — Но не е само вина. Пада си по теб. А вината и страстта ти дават страхотно предимство, скъпа.

— Той не ме харесва истински. Само се преструва, за да му помогна.

— Грешиш. Слушай, Тия, нещото, което познавам най-добре, са мъжете. Знам как гледат една жена, как се движат около нея и какво става в мозъчетата им. Този човек има желание да те глътне, а тъй като се чувства и виновен, това го прави нервен, раздразнителен и глупав. Можеш да го накараш да коленичи и да ти се моли като куче, ако си изиграеш картите правилно.

— Нямам никакви карти — започна Тия. — И не искам да го унижавам.

После си припомни как се бе чувствала, когато осъзна, че я бе излъгал. Беше я използвал. Тя присви очи и отпи от виното.

— Е, може пък и да искам. Малко. Но не мисля, че това е важно. Мъжете не изпитват същите желания към мен, както към жени като теб.

Тия замълча, ужасена от думите си, и остави чашата си. Наистина не трябваше да пие.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да… исках това да прозвучи като комплимент.

— Успокой се. Разбрах те. Но ти притежаваш повече, отколкото си мислиш. Ум, интелект, сдържаност.

— Тези неща не звучат много секси.

Клио се усмихна и се протегна.

— Вършат чудесна работа с голямото братче. А и този вид на горска нимфа доста ти помага.

— Горска нимфа? Аз?

— Скъпа, трябва да се поглеждаш в огледалото по-често. Наистина си гореща.

— Не, не, добре съм. Не ми е… — Тия замълча, когато Клио избухна в смях.

— О, гореща!

Тя също се разсмя и погледна Клио в очите.

— Пияна ли си?

— Не, но може и да се погрижа за това по-късно — отговори Клио и се облегна назад.

Не се сприятеляваше лесно. Особено с жени. Но в Тия имаше нещо особено.

— Добре, слушай, не си падам по други жени, затова просто ме приеми като сестра. Имаш големи и нежни сини очи, високи скули, красиво лице с класически черти. Устата ти е сериозна и в същото време чувствена. А и прическата ти е чудесна. Събери всичко това и се получава нещо наистина красиво.

— Винаги съм искала да изглеждам като теб — промърмори Тия.

— Като мен?

— Висока, пищна и екзотична. И със съвършена фигура.

— Живеем с това, което имаме. А това, което ти имаш, кара голямото братче да обезумява. Послушай ме — наведе се Клио към нея. — Когато се върнат, ще им пусна малка бомба. Готиният няма да я хареса, а големият брат вече ме гледа накриво. Имам нужда от малко помощ. Подкрепа, разсейване, за каквото се сетиш.

— За какво става дума?

Клио се накани да отговори, но чуха превъртането на ключа. Тия забеляза на лицето на Клио нещо, което можеше да е тъга или съжаление. После сви рамене и допи виното си.

— Начало — промърмори Клио.

— Атина? — широко се ухили Гидиън. — Атина! — повтори той, като сграбчи Тия и я целуна ентусиазирано по устата. — Ти си абсолютен гений.

— Аз… ами… благодаря.

— Абсолютен гений — повтори той и я завъртя в кръг, преди да се усмихне на брат си. — А ти се тревожеше, че Анита ще я глътне, и то наведнъж. Имаме си работа със страхотен ум тук.

— Гидиън, остави я, преди да си я наранил — каза Мълаки и се обърна към Тия. — Това наистина е адски умно. Умно и бързо.

— Логично беше — поправи го тя и се върна на стола си с леко замаяна глава. — Не знам дали Анита наистина ще потегли към Гърция, но определено ще насочи проучванията си натам.

— Това ще ни даде възможност да дишаме спокойно — съгласи се Мълаки. — Добре, а ние какво ще правим? Ребека прави всичко възможно да се сдобие с някаква информация за Джак Бърдит. Ще оставим тази работа на нея. Засега най-разумно ми се струва да решим как Клио да се добере до орисницата на Уайт — Смит. Искаме да свършим това тихо и незабележимо, без Анита да се усети, а после да приберем статуетката на сигурно място.

— Това не е проблем — отвърна Клио и притеснено погледна Гидиън в очите. — Тя вече е у мен. И е на сигурно място.

— Била е у теб през цялото време? — шокиран и раздразнен извика Гидиън, като се вторачи в Клио. — Още от самото начало?

— Баба ми я подари, когато бях малка — отговори Клио и усети свиването в стомаха, което изпитваше, преди да се впусне в танц, който не бе усъвършенствала добре. — Склерозата вече бе започнала да я тормози и предполагам, че я е помислила просто за някаква кукличка. А аз я смятах за нещо като амулет и винаги я носех със себе си.