Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Убедена съм, че можеш. Още ли поддържаш връзка с него?

— С кого? — попита Тия, като остави менюто, свали очилата и се усмихна леко. — О, с Мълаки. Не, той трябваше да се върне в Ирландия. Мислех, че може да се обади, но предполагам… Все пак ни делят хиляди километри, нали? А повечето мъже не ми се обаждат след първата среща дори и да живеят в Бруклин.

— Мъжете са такива свине. Амазонките са били съвсем прави. Използвай ги за секс и продължаване на рода, а после ги убий.

Анита се засмя, после насочи ослепителната си усмивка към келнера, който бе застанал до масата.

— За мен салата „Цезар“, минерална вода и още едно мартини с водка.

— Хм… Истински пилета ли приготвяте или бройлери? — започна Тия и нарочно превърна поръчването на проста салата в изключително събитие.

Тя забеляза презрителната усмивка на Анита с крайчеца на окото си и реши, че си е свършила добре работата.

— Интересно е, че заговори за орисниците — каза Анита.

— Така ли? — объркано попита Тия, като свали очилата си и грижливо ги прибра в калъфката им. — Мислех, че говорим за Амазонките. Но, разбира се, те не са били богини, нито пък гъркини. Но все пак са имали вълнуваща култура и аз…

— Орисниците — повтори Анита и допи първото си питие със стиснати зъби.

— О, да. Отново женската сила. Жени, сестри, които определят продължителността и качеството на живота. И за боговете, и за хората.

— С твоя интерес и семейната ти история, сигурно си чувала за статуетките.

— Чувала съм за много статуи. О! — невинно се усмихна Тия. Можеше да се закълне, че чува как Анита скърца със зъби. — Трите орисници. Да, разбира се. Всъщност, говори се, че един от предците ми притежавал Клото — първата орисница. Но той загинал при потъването на „Лузитания“ и очевидно статуетката потънала заедно с него. Много тъжно, ако е истина. Лахезис и Атропа нямат какво да мерят и режат, ако отсъства Клото, която преде нишката. Но пък аз знам повече за легендите, отколкото за антиките. Мислиш ли, че статуетките съществуват? Имам предвид, останалите две.

— Предполагам, че съм достатъчно голяма романтичка, за да се надявам, че съществуват. Мислех си, че човек с твоите знания и връзки може да има някаква представа.

— Господи — прехапа устни Тия. — Рядко обръщам внимание на подобни неща. Точно това казах и на Мълаки, когато говорихме по въпроса.

— Значи той е говорил с теб за статуетките?

— Интересуваше се — отговори Тия, като предпазливо зарови из кошничката с топли хлебчета и кифли. — Той колекционира предмети на изкуството, свързани с митологията. Сложил начало на колекцията си по време на една от командировките си в Гърция преди години. Занимава се и с корабоплаване.

— Така ли? — усмихна се Анита над второто си питие. — Красив, богат ирландец с интерес в твоята област. И ти не му се обади?

— О, не можах — свенливо отговори Тия и се вторачи в покривката на масата. — Не бих се чувствала удобно да се обадя на мъж. И бездруго нямаше да знам какво да му кажа. А и според мен, той бе разочарован, тъй като не успях да му помогна с орисниците. Имам предвид, със статуетките. Но му бях много полезна с легендите. А след като една от статуетките е на дъното на Атлантическия океан, те никога няма да са в комплект, нали?

— Не.

— Предполагам, че ако бяха заедно, щяха да са доста ценни.

— Доста.

— Ако Хенри Уайли не беше предприел онова пътешествие с обреченото корито, кой знае какво можеше да стане? — каза Тия, като се ококори невинно. — Но пък, това е съдбата. Вероятно ти би могла да намериш някоя от другите две, ако все още съществуват. Сигурно разполагаш с какви ли не източници.

— Така е. А случайно имам и заинтересован клиент. Винаги ми е било неприятно да разочаровам клиентите си, затова сега правя всичко възможно да потвърдя съществуването на статуетките и да ги намеря.

Анита отхапа деликатно от хлебчето си и загледа Тия.

— Надявам се, че няма да споменеш това на… как му беше името… Мълаки, ако ти се обади отново. Не бих искала да ме изпревари.

— Няма, но и не мисля, че той въобще би повдигнал въпроса — въздъхна Тия. — Май забравих да му разкажа какво бях чула преди известно време. Някакъв човек в Атина притежавал Атропа. Това е третата орисница.

Сърцето й заби доволно от собствената й успешна импровизация и Тия зарови из салатата си, търсейки един господ знае какво.

— В Атина?

— Да. Някой ми спомена това миналата есен. Или пък миналата пролет. Не съм съвсем сигурна. Тогава правех проучвания за Музите. Това са деветте дъщери на Зевс и Мнемозина. Всяка си имала собствена специалност като…