Розмари Роджърс - Игра на любов

— Ами… истината е, че аз съм сестрата на Дилайт, а тя… съгласих се да се представям за нея, за да залъжа Марко, докато тя и Карло…

Дукесата кимна одобрително.

— Да, тази история звучи по-правдоподобно! Хайде да си сипем малко вино и да ми я доразкажеш. Трябва да ти кажа, че ти бях много ядосана, докато Серафина не се застъпи за теб… доста неочаквано, защото тя е една изключително тесногръда жена, която по принцип не одобрява никого. Но в твоя случай… продължавай, моля те. Дори и да не е цялата истина, сигурна съм, че ще ми разкажеш една много интересна история.

Можеше да бъде и по-лошо, помисли си Сара по-късно, и дукесата можеше да се окаже истинска напаст, а не само вежливо да задава въпроси, оставяйки я с впечатлението, че окончателната присъда е отложена. Естествено Сара не й каза всичко — само толкова, колкото смяташе, че трябва, но изпита истинско облекчение, когато елегантната й мъчителка се надигна да си ходи.

— Е, предполагам, че крайният резултат от всичко това ще зависи от Марко и от теб, нали? Но трябва да те предупредя, скъпа, че той не е от мъжете, които лесно приемат да ги правят на глупаци! И по-добре се приготви за най-лошото, ако е чел вестници тези дни. Извършеното от индийски кардинал бракосъчетание на Карло и сестра ти, макар че той ми каза едва след това, е доста широко отразено!

Марко… Марко! Защо трябва да се интересува или страхува от евентуалната реакция на Марко? Сигурно вече знае… Преструвайки се заради Серафина, че е решила да си легне рано, Сара загаси всички лампи и легна под завивките напълно облечена, с тяло, напрегнато като тетива на лък. Нужно й беше да запази спокойствие и да мисли целенасочено. Трябваше да избяга, преди той да се върне и да влезе в стаята й без предупреждение, за да я сграбчи и използва, карайки я да забрави гордост и достойнство, омраза и отмъщение — всичко освен начина, по който я караше да се чувства противно на волята й. Трябваше да замине — трябваше! Трябваше да бъде свободна и отново да принадлежи изцяло на себе си.

— Хей! Да тръгваме! — Гласът на Анджело, а някъде в далечината, в началото слабо, а после като откос на картечница, Сара чу бръмченето на завръщащия се хеликоптер.

Сигурно се беше движила съвсем механично, като автомат, водена единствено от инстинкта за оцеляване. А не беше лесно да се следва Анджело, макар тогава да беше благодарна, че това ангажираше цялата й концентрация и уравновесеност. По-късно — струваше й се че бяха минали часове — Анджело я поздрави.

— Страхотна си, знаеш ли! Голяма работа, както биха казали там, в Съединените щати. Карала ли си мотоциклет?

Бръмченето на хеликоптера продължаваше да отеква в ушите й, а мисълта за гнева на Марко я подтикваше като остен. Беше готова на всичко, за да избяга от този жесток отмъстител.

— Не, никога. Но аз бързо схващам. Само ми кажи какво трябва да правя.

Бързай, бързай, бързай! — се въртеше в ума й трескава мисъл, докато се качваше зад Анджело и ръцете й обгръщаха кръста му, както й беше казал.

— Внимавай къде си слагаш краката, хлапе. Тези тръби могат да те изгорят и да оставят белези. Дръж се здраво за мен и нека тялото ти се накланя плавно като моето — скоро ще му хванеш цаката. И запомни, не трябва да се тревожиш за нищо! Знам наизуст всички пътища, пътечки и неравности, все едно дали е светло или тъмно. Няма начин да ни хване дори с онзи негов проклет хеликоптер!

Мотоциклетът се спусна по хълма по инерция и после Анджело включи двигателя. Сара си помисли, че при мощния рев на мотора и свистенето на вятъра в ушите й вече не би могла да чуе хеликоптера, дори да се спуснеше върху тях. Така или иначе тя установи, че цялото й внимание беше погълнато от усилието да не изхвръкне от седалката, и тя се вкопчи в Анджело с лице, опряно в широките му рамене и здраво стиснати очи.

Времето сякаш летеше със скоростта на изминатите километри и на нея й беше лесно да не мисли, докато съзнанието й беше изпълнено единствено от усещането за лудото препускане в тъмната сардинска нощ, което сякаш продължаваше цяла вечност в ритъма на „забрави-забрави-забрави“, отекващ като метроном в главата й.

— Слушай, не трябва да се притесняваш, вече няма начин да ни открие! И как би могъл да знае накъде ще тръгнем? Сигурно си мисли… — Анджело се изсмя грубо и й прозвуча почти като Марко. — Да, като знам начина му на мислене, сигурно вече си ни представя двамата в леглото! Не че не би било забавно — извинявай, госпожице Сара — но точно в момента би било доста трудно, само че избухливият ми брат не знае това, нали?