Розмари Роджърс - Игра на любов

Почти по навик Сара хвърли поглед на Дукеса ди Кавалиери, майката на Марко и Анджело. Горката усмихната дукеса, носеща медальона с вълчия герб с небрежната самоувереност на жена, която мисли, че вълкът е опитомен. В крайна сметка вълкът я беше победил!

— Тя беше повърхностна, егоистична и абсолютно неморална жена, а не беше и особено интелигентна, макар че моят беден Джанкарло беше заслепен от нея. Но това няма нищо общо с въпроса. Изкачих всички тези ужасни стъпала, за да говоря с теб!

Сара се завъртя на обутите си в маратонки пети и срещна стоманеносините очи на настоящата дукеса, които сякаш пронизаха онази част от корема й, която късата бяла риза оставяше открита, а после се плъзнаха нагоре, спирайки се на небрежно сплетените й плитки.

— О, аз щях да сляза, ако знаех! Наистина исках да обясня, че нямах намерение да разстройвам приятелката ви… всъщност аз наистина разбирам, че много по-възрастни жени хлътват по Марко…

Съвсем неочаквано и за безкрайна изненада на Сара дукесата се разсмя.

— Точно както ти го беше предвидила, горката Лучия настоя да си тръгне! А ти да не би да се надяваше да ме заблудиш с вида си на малката госпожица-тинейджърка след внимателно замислената случайна среща днес следобед? За щастие никога не ме е било особено грижа за Лучия… Да, моля те, седни, а и аз ще направя същото. — Сара нямаше как да не седне и сега внимателно наблюдаваше страховития си противник, докато дукесата на свой ред сядаше срещу нея, кръстосвайки в глезените тънките си, елегантно обути крака.

— Докъде бяхме стигнали? А, да. Каква е цялата тази работа, за бога? И какво правиш ти тук? Ти не си от жените, които Марко харесва… но определено цениш откровеността, така ли е? Освен това каза нещо за Карло, който случайно ми е син…

Не бяха минали и пет минути и Сара започна да усеща, че между нея и дукесата се бяха установили някакви взаимоотношения или най-малкото разбирателство. Всичко започна с изненадващото заявление на дукесата, която повтори:

— Да, Карло, който последният път, когато се чух с него, беше щастливо женен за жена, която наричаше „Дилайт“, и очакваше всеки момент да стане баща. Това е едно от нещата, за които дойдох да говоря с Марко. Той е склонен да приема прекалено сериозно ролята си на глава на семейството и двамата с бедния ми Карло постоянно кръстосват шпаги! Но каква е тази история с Карло? И че Марко те бил отнел от него? Трябва да ти кажа, момичето ми, че случайно познавам много добре както родния си син, така и заварения, и ти не се вписваш. Ако Карло имаше сериозни намерения към теб, щеше да ми каже, а изобщо не е в стила на моя циничен, сериозен Марко да доведе млада жена тук, в дома си. Така че… защо не поговорим за това?

На Сара изобщо не й се говореше за нищо — искаше само да избегне разпита, на който я подлагаха.

— Ами… между Карло и мен имаше нещо…

— Така ли? Кога? Той се среща с настоящата си жена най-малко от година, поне така ми каза, освен това знам, че Марко не е бил съгласен… О, небеса, имам чувството, че от векове играя единствено ролята на буфер между двамата! Как изглежда Карло?

Това беше въпросът, който я погуби. Умът на Сара блокира и колкото и да се мъчеше да си спомни снимката, която Дилайт й беше показала веднъж, в съзнанието й изникваше единствено образът на мъжа, когото ненавиждаше най-много от всичко — черна коса, черни очи, черна душа!

— Ами… косата му е черна, разбира се…

— Така си и мислех! — отвърна дукесата язвително, хвърляйки й още един поглед, който прекалено живо й напомни за мис Илингуърд, за училището и как я хванаха яхнала оградата с петна от череши по ръцете и устните. — Карло го оставяме настрана. Сега измисли още някоя невероятна лъжа, или ми кажи истината, което би било по-просто, разбира се, освен ако не си от онези нещастни хора, които не са в състояние да направят това по психологически причини.

— Аз не съм патологична лъжкиня! — Сара мразеше да се оправдава.

— Благодаря, точно това е изразът, който търсех. И се радвам да чуя, че не си, скъпа. Моля те, не се притеснявай да ми кажеш истината и аз може би ще съм в състояние да предотвратя избухването на Марко. Той има много лош нрав, когато го предизвикат, или вече си разбрала това?

Вглеждайки се в неумолимото лице на дукесата, Сара реши, че няма нищо лошо да отстъпи, особено след като очакваше Анджело само след няколко часа. Във всички случаи не я биваше много в лъжите — освен ако не беше истински ядосана! И някак си не й се искаше да си представя Марко ядосан. По-точно разярен, когато накрая разбере всичко, включително, че е бил направен на глупак. Предпочиташе да каже на дукесата, а не на Марко…