Розмари Роджърс - Игра на любов

— Наистина ли мислиш така, а? Най-после лично ще се срещна с твоята красива мама! Е, казват, че отмъщението е сладко, а какво значение имат няколко часа? — Сара знаеше, че би трябвало да се срамува от себе си, че така манипулира бедния Анджело, но той всъщност изглеждаше доволен и едва ли не наперено самоуверен. — Не се тревожи за нищо, хлапе! Просто ме чакай тук — и гледай да няма никой друг. И можеш да е разчиташ, че ще дойда точно по това време. Съжалявам само, че няма да съм тук да им видя физиономиите, когато им разкажеш всичко!

Е, Анджело също щеше да се гордее с нея, закле се Сара, след като той си отиде също така тихо, както беше дошъл. Щеше да се наслаждава на всяка малка подробност от своето отмъщение, което отчасти щеше да бъде и негово. Отмъщение — и смехът на последния.

Тя се въртеше и мяташе в леглото, усещаше, че кожата й гори, а сънят бягаше от нея. Сигурно беше прекалила със слънцето. Горещото, първично слънце на една все още примитивна страна, което за момент я накара да се чувства откъсната от цивилизацията и реалността, истинска затворничка на мрачния и опасен мавър-корсар, който използваше жените като вещи. Слава богу, че Анджело й отвори очите! Ах, как можеше да не се мрази, задето почти … почти се беше влюбила в него, въпреки жестокия начин, по който я беше използвал.

Сара почти скочи от леглото и с няколко бързи крачки стигна до хладилника. Ама че мисъл й мина през ума! Каква глупава, смешна мисъл. Влюбена, как не… и то точно в него? Това беше омраза — не любов, а омраза изпитваше тя към него! Как би могла да обърка двете чувства?

Все още ядосана на себе си и желаейки да промени посоката на мислите си, Сара светна лампата и нарочно си сипа още вино. В едно от огледалата, което явно не успя да избегне, улови отражението си с разрошена коса, която вече се спускаше под раменете й, а краищата докосваха зърната на гърдите й.

Престани! — скара се тя на себе си. Стига толкова! Може би трябваше да тръгне с Анджело тази вечер вместо да поема риска да чака. Утрешният ден щеше да покаже!

Утрешният ден, който едновременно я плашеше и изпълваше с очаквания, настъпи късно за Сара, защото жадуваният сън прекалено дълго бягаше от нея. А се събуди доста по-късно, защото Серафина, проявявайки хитрост, на която Сара не искаше да повярва, че е способна, не беше отворила дървените капаци на прозорците, за да попречи на слънчевите лъчи да я събудят. Но този път поне нямаше сънища, които да си спомня!

Когато Сара се събуди и насила отвори очи, установи, че друг чифт очи се взират очакващо в нейните, а после се отвърнаха и младата камериерка, изправена до леглото й, тръгна към вратата.

— Добро утро, синьорина! Наредено ми е да доведа Серафина веднага щом…

Между обърканите приказки на Катерина и упоритото настояване на Серафина, че този ден трябва да бъде като всички останали — синьорината има сенки под очите и сигурно се нуждае от още сън? — Сара успя да си поръча закуска, която не би могла да преглътне. А междувременно, извиквайки на помощ цялата си изобретателност, тя успя да се престори, че се съгласява, като измърмори небрежно, че днес ще се излежава на слънце, колкото може.

— Това е добра идея, синьорина. Аз имам малко работа, но Катерина ще стои отвън пред вратата, в случай че синьорината има нужда от нещо. Ще дойда пак…

— Благодаря, Серафина. Днес съм настроена да мързелувам. Все пак не забравяй да ме събудиш като вчера. Много е вероятно да заспя.

Лесни думи. Небрежно произнесени. Предназначени да ги успокоят и накарат да се отпуснат, нарочно подбрани да отвлекат вниманието им и да ги заблудят. Да ги измамят, както бяха измамили нея! Горката малка Катерина с цялата й невинност беше най-лесна за изиграване.

Сара насила легна да се пече, както правеше всеки ден, като се опитваше да пресметне колко е часът. Три или може би четири? Дали са пристигнали вече? О, сигурно — долавяше го по чувството за суматоха и суетене, по внезапно повишаващите се и също така внезапно затихващи гласове на прислужниците.

Един час — беше ли успяла наистина да се удържи толкова? Сигурно около час, но беше чакала достатъчно дълго и сега имаше нужда да действа, преди смелостта да я напусне. Вече на крака, Сара отиде с леки стъпки до вратата.

— Катерина? Още ли си там?

Момичето почти влетя в стаята.

— Да, синьорина. Тук ще съм, докато имате нужда от мен. Мога ли нещо…

— Да, моля. Ваната ми… и още малко вино? Предполагам, че Серафина знае къде го държат, ако ти не знаеш.