Розмари Роджърс - Игра на любов

— Никак не си справедлива! — извика Сара. — Какво лошо има тази бедна самотна жена да търси приятел, някой, с когото да разговаря, и да намери такъв? Ами детето й — ти току-що каза, че започнала да го приема…

Гласът на Серафина стана по-груб, а пръстите й се впиха в броеницата.

— Тя се отнасяше към детето като към играчка — понякога го милваше и прегръщаше, а друг път го отблъскваше — онази жена имаше брат, един от дивите, опасни бандити, които ограбваха безпомощните и непредпазливите. Те се срещнаха…

— И той е бащата на Анджело?

Думите се изплъзнаха, преди Сара да успее да ги спре, макар веднага й се прииска да си бе прехапала езика. Но Серафина не изглеждаше никак изненадана, докато обръщаше строгите си очи към пламналото лице на Сара с полепнали по челото и слепоочията мокри къдрици.

— Да, Анджело, който е цял бащичко!

— Но и син на майка си! — отвърна Сара рязко, връщайки се както й се стори с шок към здравия разум. — Бедният Анджело! Ако някой има нужда от съжаление освен глупаво недискретната дукеса, мисля, че това е той! Изпратен в изгнание като дете, а после… а сега…

— Анджело създава неприятности, синьорина. И моля синьорината да ме извини, но той се възползва от положението си! От щедростта на дука и от увереността си, че няма да бъде наказан за волностите, които си позволява. Той се върна от Съединените щати, защото се беше забъркал в неприятности там — да не би някой да го е принудил, питам ви, да избере лошия живот, който е водил там? Дори не отиде в затвора като много други, не, беше уредено да се върне тук като свободен човек. И оттогава… синьорина, умолявам ви да бъдете внимателна! Не се доверявайте на този Анджело, който идва и си отива, когато си иска, защото се възползва… казах твърде много и знам това, но само защото имаше още едно дете, синьорина. Още едно невинно дете, което израсна със съзнанието, че майка му никога не го е искала и в крайна сметка го е изоставила, без да помисли за него. Има белези, с които децата израстват и които остават, когато вече са станали големи мъже и са се научили да крият чувствата си…

Сара беше възпитана да мисли ясно и рационално. Беше научена, че чувствата са нещо, което трябва да се изважда на преден план и внимателно да се анализира като малки подвижни точици и линии под микроскоп. Най-вече всичко трябва да се разглежда в перспектива! И доскоро тя наистина успешно се справяше с това, нали? Поне тази заслуга трябваше да си признае, което си е право; точно както се беше опитала да обясни на Серафина. Колко странен беше онзи следобед! Трябва да се постарае да не забравя, че тя поне беше отговорила на откровеността с откровеност. Макар че изобщо не би могла да си представи Марко като малко момче, колкото и да се стараеше!

— Серафина… моля те, опитай се да видиш нещата, както са сега! — Излизайки от водата, чийто аромат сякаш внезапно се стовари върху нея с цялата си тежест, Сара едва не затрепери, докато се увиваше в огромната пухкава хавлия, която жената й подаде. Тя видя отражението си във всичките онези огледала и решително им обърна гръб.

— Аз… наистина оценявам откровеността ти, но виждаш ли… — Тя заповяда на гласа си да не трепери и продължи по-уверено: — Трябва да разбереш колко са различни нещата сега! Искам да кажа — ами първо аз не съм негова… съпруга, знаеш не по-зле от мен каква съм и в какво ме превърна той и… и дори за това съм виновна аз, защото позволих да се случи. Аз не… о, аз наистина виня за това единствено себе си. Трябваше… — Като захапа долната си устна, за да не изтърве още някое опасно признание, Сара започна енергично да бърше косата си с хавлията и когато заговори отново, гласът й звучеше приглушено.

— Ти наистина трябва да разбереш, че аз… аз просто трябва да се махна! Нещата станаха… съвсем невъзможни. Няма да позволя да ме държат тук като играчка, а той казва, че ще ме пусне, когато той реши! Не разбираш ли? За бога, това изобщо не може да се сравнява с начина, по който майка му го е изоставила, а и изобщо не може да става въпрос за някакви мои силни чувства към Анджело, съвсем не е това, но ако той е единственият, който може да ми помогне да избягам, тогава аз… опасявам се, че нещата ще трябва да станат по този начин!

Гласът на Серафина беше като на човек, който кърши ръце:

— Но, синьорина, моля ви! Трябва да повярвате на това, което ви казвам и на причините, по които ви разказвам всичко, което се случи преди. Господарят… ах, той има много недостатъци, но кой мъж или жена няма? Изглежда толкова груб, но беше принуден да загрубее, да стане мъж и да поеме мъжки отговорности, преди да е имал възможност да бъде момче. Но ви казвам и се кълна в самата Света Дева, че нито аз, нито някой от другите прислужници го е виждал такъв преди! — С вълнение, абсолютно чуждо на обичайната й въздържаност и официална вежливост, Серафина сякаш отблъсна възражението, за което Сара едва беше отворила уста, и продължи все така настойчиво: — Той никога не е водил друга жена тук в своя дворец — да, винаги съм казвала това. И никога… Дукът никога не е показвал чувствата си, синьорина! Нито смях, нито ярост — лицето му не издаваше нищо. А и никога не е харесвал този свой дом и не се е задържал тук дълго, особено напоследък. Но от деня, в който ви доведе тук — да, настъпи промяна! Вече никой не може да следва настроенията му. Гневи се и изпада в такова отвратително настроение, че дори собственият му камериер, който е с него от петнадесет години, клати глава и изпада в недоумение. А той — дукът — заряза и бизнеса си, на който винаги е държал и е отдавал голяма част от времето си при предишните си посещения, за да бъде с вас. Да, с вас, синьорина! Не трябва да си отивате, даже и да… да е имало кавга между вас. Кавгите избухват само ако има някакви чувства, не е ли така?