Розмари Роджърс - Игра на любов

— Ами след това? — настоя Сара, макар че се почуди защо направи това. — Нещастната млада дукеса е починала — би могло да се каже едва ли не, че е била убита — защото отмъстителният й съпруг й е отказал най-обикновени медицински грижи. Ако я е обичал истински, щял е да й прости!

— Ако вие имахте малко дете, което трябва да се кърми и има нужда от майчина грижа, щяхте ли да искате да го напуснете, синьорина?

Туш, Серафина! Сара почти неволно поклати глава.

— Не, мисля, че не! Но съм сигурна, че й тя не е искала, нали? А той бил ли е тук, когато се е родило детето? Не би ли могъл да остане при нея след това?

Детето, за което говореха, беше Марко — каква странна мисъл и колко невъзможно беше да си го представи като дете, още по-малко като безпомощно бебе!

Серафина също клатеше глава, а на загрубялото й мургаво лице се беше появило почти отнесено изражение.

— Дукът беше тук, разбира се, макар че тя — дукесата — не искаше да го вижда. Тя пищеше, въпреки че лекарят се беше опитал да я подготви, не беше готова за реалността на родилните болки, о, как пищеше! Помня, че си затисках ушите, за да не чувам онези писъци и думите на омраза и гняв, докато най-после майка ми ме отпрати. И дори след това…

— Да?

— След това тя не искаше да види нито съпруга си, нито детето си, синьорина. Майка ми имаше доста работа, а също и докторът. Едва когато гърдите започнаха да я болят от многото мляко, тя най-после позволи да й донесат сина, за да го нахрани. И тогава извръщаше глава — не искаше да го държи, да го докосва — плачеше и пищеше, докато най-накрая намериха дойка, една жена от планините, чийто брат… — Серафина сви гневно устни, но преди Сара да успее да зададе нов въпрос, тя продължи бързо със същия равен тон. — За детето й се погрижиха, но тя имаше съпруг, синьорина. Тя се отвърна и от него, въпреки всичко, което той се опитваше да направи, всичко, което продължаваше да й дава, макар че тя не искаше да споделя леглото му, нито го приемаше в своето. Тя искаше все повече и повече като цена за това, че беше родила син, който щеше да бъде наследник и следващия дук, а той й даваше всичко, като се надяваше може би, че с времето тя ще се промени. Именно в онези дни, синьорина, той заминаваше за все по-дълго… А веднъж самата аз го чух да казва на негов приятел, който му беше дошъл на гости, че повече не може да се примирява с омразата, която тя беше започнала да изпитва към него и която проявяваше винаги, когато той се опитваше да… да се разбере с нея.

Водата във ваната изстиваше — Сара почти автоматично завъртя крана на топлата вода. Противно на волята й, историята, която Серафина изненадващо й беше разказала с всички интимни подробности, завладя вниманието й в такава степен, че тя почти забрави за настоящето и за опасното положение, в което се намираше. Забрави да се запита защо Серафина беше избрала точно този момент да разкрие семейните тайни на външен човек като нея.

— И така, той отсъствал все по-дълго и по-дълго, докато тя… — Сара заговори замислено и почти на себе си, като се опитваше да нагоди съзнанието си към една различна история. Съвсем като японския филм „Рошомон“, каза си тя. Колко много страни имаше истината, като всеки я виждаше от различен ъгъл! Дали някой се беше опитал наистина да разбере бедната малка испанска дукеса, преди да я осъдят като разглезено и капризно дете, което мисли единствено за собственото си удобство?

Тя вдигна поглед към Серафина, която сякаш беше потънала в миналото, а тънките й, загрубели от работа, пръсти автоматично прехвърляха зърната на дървената броеница, докато очите й се взираха в далечината над влажната глава на Сара. Определено беше дошъл моментът на здравия разум и логиката!

— Е, той е трябвало да я вземе със себе си въпреки всичко! Може би тя просто е имала нужда отново да бъде сред хората. Да носи красивите си рокли и бижута на опера, балет или коктейл. Би могъл дори да я заведе на… на, е в онези дни вероятно не е имало брачни консултации, но поне на психолог, който би могъл да помогне! Щом като е била толкова млада…

— Казвам ви, синьорина, бяха неспокойни времена на твърде много промени, които настъпваха прекалено бързо. И скоро войната, за която всички говореха, щеше да накара света да настръхне. О, беше голямо нещастие, толкова лошо! Макар че имаше време когато — тогава господарят не беше тук — когато всички си мислехме, че може да настъпи промяна. Детето вече не беше бебе и тогава, може би от скука, кой знае, дукесата позволяваше да го доведат в стаите й. Тя дори доста се сприятели с бавачката и прекарваше много време в разговори с тази необразована жена от планините, която беше загубила незаконороденото си дете. О, но тази дружба беше нещо лошо, синьорина, лошо за всички…