Розмари Роджърс - Игра на любов

Никога… никога! У нея се надигна вик на възмущение, желание да се бори, но усещаше крайниците си тежки и безжизнени, беше абсолютно неспособна да се съпротивлява, докато той отпускаше голото си тяло върху нейното, усмихвайки се по познатия надменен начин на позорната й капитулация. Тя го познаваше, мразеше го и искаше да изтрие образа му от съзнанието и мислите си, но дори със затворени очи продължаваше да го вижда през клепачите си, сякаш станали изведнъж прозрачни. Мургав, навъсен, страховит. Грубият му глас, твърдостта на устните му върху нейните. От време на време смях, звучащ грубо и непознато като бръчиците от смях, появяващи се внезапно в ъгълчетата на черните му като въглен очи и устата му.

— Дилета миа… ти си моя, докато те желая, разбираш ли? А аз все още те желая, вещице!

Дилета — Дилайт. Не Сара. Кой би могъл да иска една Сара? Толкова обикновено, строго, пуританско име! Никакъв намек за възбуда, за очарование. Едно земно име, прикачено към момиче, което беше живяло напълно в тон с него… поне досега.

— Мила… хайде, събуди се, мила. Спа най-малко шест часа, а вече трябва да тръгваме. — Гласът на мама Мона, идващ глухо като през тунел. — Анджело! Сигурен ли си, че не си й дал нещо? Тя изпи само две чаши вино!

— Заклевам се, че не съм… а как бих могъл да излъжа теб? Не, тя просто е изтощена или пък е от цялото това вълнение, на което не е свикнала… ще се оправи, обещавам ти. Хей, хлапе, това съм аз, Анджело. Време е да се събуждаш, чуваш ли? Красивата ти майка е готова да си ходи и ти също трябва да тръгваш.

— Мила, добре ли си наистина?

— Разбира се, че съм! — Сара установи, че отговаря механично, докато се изправяше и триеше сънено очите си. — Само съм изморена. — Тя се протегна, като се стараеше да не гледа Мона в очите, които изведнъж станаха твърде проницателни, докато се взираха в лицето й. — Хей, наистина имах нужда да поспя! Къде отиваме?

— Където пожелаеш, мила — но засега може би е най-добре в хотел Медитеранеа, където сме настанени. Анджело ще ми бъде бодигард, а тъй като пред нас е един свободен уикенд, мисля, че бихме могли да отидем до Коста Смералда — имам приятели там и обикновено е много забавно. След като вече си тук, ще поостанеш, нали?

— В този хотел има ли дискотека? И цял куп страхотни момчета? — Сара вече се беше изправила и реши, че ще успее да се задържи на крака въпреки внезапната болка в мускулите.

— Хм! — Тонът на майка й беше скептичен, макар Сара да срещна с погледа й с преднамерено лъчезарна усмивка, която имаше за цел да я заблуди. Но едно от хубавите неща у мама Мона беше, че тя никога не досаждаше. — Е, след като вече си будна, скъпа, поне се среши — в случай че папараците се навъртат отвън, както правят обикновено. Може би трябва да вземеш и резервните ми слънчеви очила… какво мислиш, Анджело?

— Разбира се! Така съвсем ще изглеждате като сестри!

— Голям си сладур! — Мона се изсмя с плътния си смях, докато закачаше на носа на Сара огромни слънчеви очила и отстъпваше, за да я разгледа. — Не е ли очарователен? Трябвало е да се срещнем по-рано… Но честно, скъпа, изглеждаш фантастично. Харесва ми този тен и начина, по който носиш косата си сега. Когато се приберем в хотела, трябва да си поговорим по женски — Дилайт споделяше с мен, но ти не!

Е, мама Мона естествено разбираше и приемаше всичко, без да осъжда. Сара насмешливо отдаде чест, което изненада и двете.

— Ако наистина искаш да наваксаш, мамичко, ще ни трябва доста време. Малката Сара най-после порасна.

— Фантастично, скъпа! Как само ще се забавляваме!

Сара прегъна майка си и избягна подигравателния поглед на Анджело, като й се искаше той да не й напомня толкова на своя брат. Защо не можеше да бъде повече като Мона, която чудесно знаеше как да накара копелетата по света да й лазят в краката? Но пък тя винаги е знаела и е приемала факта, че както мама Мона, така и сестра й, която съвсем точно беше кръстена Дилайт, притежаваха онова нещо, което се наричаше сексапил. Безпогрешността и увереността на стопроцентовата жена — Лилит и Ева в едно. Усещане и увереност, които беше изпитала и тя самата, докато се потапяше като Клеопатра във вградената в пода мраморна вана и усещаше как ароматното масло за вана прониква в кожата й и я прави блестяща и влажна дори след избърсването с хавлия. И още по-силно, когато се вглеждаше в онези черни като въглени очи, които се плъзгаха по нея и я желаеха, преди ръцете му да започнеха да изследват бавно тялото й. Желание — това беше нещо, което всяка жена усещаше и разбираше, нали. Нещо, което тя беше научила и приела твърде късно може би.