Розмари Роджърс - Игра на любов

След като вече не усещаше коленете си омекнали, Сара отвори широко вратата и излезе от колата с достойна за похвала самоувереност.

— Този не е от ревнивите любовници на майка ми. Той е мой. — Тя решително се наведе и целуна красиво оформената, чувствена, секси уста на Мат, която би могла и сигурно успяваше да подлуди много жени. По-точно много други жени! Той прояви достатъчно находчивост и отвърна на целувката й въпреки ревнивия любовник, и усети достатъчно, за да разбере, че химическата реакция отсъства — поне от нейна страна.

Сивите му очи гледаха замислено, докато Сара се отскубваше малко рязко.

— Благодаря за возенето! Беше толкова забавно!

Той вдигна небрежно ръка.

— Моля. — Но тя вече се беше обърнала и се отдалечаваше от него. Целеустремено.

Това определено беше мигът на Сара. Всички очи бяха приковани в нея, докато се отдалечаваше от бялото мазерати и Мат Бейкър с преднамерено, почти нахално безгрижие, а Мона Чарлз беше достатъчно професионалистка, за да го признае.

Тя чу Анджело, който стоеше до нея, да казва меко:

— А, ето каква била работата в действителност! От самото начало усещах нещо… — Но и Мона, както всички останали, наблюдаваше младата жена, която беше нейна дъщеря, с огромните слънчеви очила, които скриваха изражението й.

Сара никога не е била така близка с нея, нито приличаше на нея колкото Дилайт, нейното дете на любовта. До този миг, в който Мона стоеше и я гледаше как върви с дълги, леки крачки, които й напомняха за млада пантера, преследваща плячката си. Която от своя страна изглеждаше напълно способна да размени ролите! Горката Сара! Мона едва не потръпна от непознато желание да я защити. Мъжът изглеждаше напълно способен на насилие, дори на убийство, макар че стоеше и я чакаше с измамно равнодушен вид.

Той я чакаше и след като беше стигнала дотук, Сара можеше единствено да продължи с уверени крачки, а не да се обърне и избяга на безопасно място! Дори познатото намръщено изражение беше изчезнало от мургавото му лице, което беше безизразно като грубо изсечена маска с черни дупки вместо очи. Но макар че не можеше да го види, тя усещаше по раздвижването на кръвта си и нервните удари на сърцето си студения гняв, който той едва успяваше да сдържа.

„Измисли бързо какво да кажеш, Сара, момичето ми, или ще те изхвърлят от сцената!“ се прокрадна мрачна мисъл в съзнанието й и Сара успя да се усмихне с малко пресилена лъчезарност.

— О, здравей, Марко! Не съм очаквала, че пак ще те срещна! Мен ли търсиш или…

— Не си ли? — Тонът му беше някак прекалено равен, но изострените й сетива долавяха ръмженето на звяра зад привидното спокойствие.

Тя отново се опита да изобрази безгрижно нехайство, стараейки се да не забелязва как очите му се закотвиха върху издайнически пулсиращата вена на шията й.

— Ами, всъщност не, но тъй като си тук, мисля, че можеш официално да се запознаеш с Мона! Особено след като очевидно си тук по някакво невероятно съвпадение. Случайно да ми носиш дрехите? Просто не ми остана време…

Докосвайки го, както стоеше там, неумолим като Немезида, тя се опита да се обърне към Мона, но той прекъсна думите й и движението й с ръка, която обхвана китката й и я превърна отново в затворничка. Вглеждайки се в очите му, Сара изпита ужасяващото усещане, че той без угризение би й строшил костите, ако се опита да се измъкне.

— Опасявам се, че не е точно съвпадение. Аз също чета вестници. И понякога отгатвам. За щастие, както би казала ти. Особено след като дрехите ти са наистина при мен, а на теб сигурно вече ти е омръзнало да носиш едно и също, като знам колко си придирчива по отношение на къпането и преобличането…

Тя го погледна отново в черните като въглен очи и изведнъж всичко и всички около тях изчезнаха, освен едно странно усещане за фаталност, което я прикова и тя забрави всички смели думи, които си беше подготвила.

С онази негова проклета, отвратителна арогантност, която сигурно вечно щеше да я вбесява, той не обръщаше внимание на нищо друго освен на своя обект — своята жертва!

— Пред всички ли ще спорим, моя малка актрисо, или насаме? Сигурен съм, че дори и ти ще се съгласиш, че имаме да говорим за много неща. — Той направи едва доловима пауза и продължи със същия смъртоносно спокоен тон: — Добре, след като все пак си настроена благоразумно, предлагам да влезем вътре. — Той дори успя да се усмихне вежливо! Но не към нея, а към мама Мона. — Мис Чарлз, трябва да ви се извиня, че ви взех за дъщеря ви — това тук е Сара, нали? Не предполагах, че семейната прилика е толкова голяма, но след като се срещнах с вас, вече лесно се вижда коя е истинската красавица.