Розмари Роджърс - Игра на любов

Едното стягане на пръстите му беше достатъчно да потисне недоволната въздишка на Сара и позволи на Мона отново да стане център на вниманието.

— Значи можеш да бъдеш и чаровен, скъпи! Колко мило! Хайде всички да влезем, за да се разотиде тази тълпа, която става все по-голяма. А после можеш да отведеш Сара за вашия малък разговор…

Как можеше Мона да я изоставя по този начин? По-точно да се отказва от нея, помисли си Сара с негодувание, въпреки че се остави той да я води, без да протестира, стиснала здраво устни и вирнала глава. Със същия успех би могла да върви към гилотината, която сега й се струваше далеч по-бърза и милостива от това, което я очакваше!

Да я водят през фоайето, докато се мъчи да избягва нови любопитни погледи, беше все едно да се намира в окото на бурята, помисли си Сара с отчаяние и направи един последен истински опит да се измъкне.

— Трябва да отида до тоалетната, ако не възразяваш! Мамо, мога ли да ползвам твоята? Сигурна съм, че имам ужасен вид!

— Няма да е необходимо да се качваш чак до втория етаж, мила. Наел съм апартамент точно тук. Мис Чарлз, с нетърпение очаквам да се видим отново. Анджело? Ах, с теб непременно пак ще се видим и то скоро, нали?

Сара едва има време да се запита дали бедният Анджело също се свива от страх и беше вкарана с пресилена вежливост в стаята, с която той я беше заплашил, чувайки със свито сърце острото щракване на ключалката на вратата.

Имаше нещо неизбежно в това, помисли си тя замаяно, преди да се обърне към него в последен, отчаян опит да се защити.

— Е? След като ме довлече тук, няма ли да кажеш нещо?

Той стоеше с гръб към врата, разкрачил обутите си в ботуши крака и скръстил ръце върху гърдите си. Беше облечен за езда, помисли си тя със закъснение и без всякаква връзка и веднага забеляза с облекчение, че не беше взел камшика си с кожен ремък. Или пък беше?

Като че ли по някакъв дяволски начин той долови част от мислите й, защото наклони язвително глава и каза провлечено с неприятно саркастичен тон, който сякаш шибаше оголените й нерви:

— Ако се оглеждаш като малко уплашено зайче пред вълк за някаква помощ или начин да избягаш, знай, че няма. А сега, след като нямаш друга възможност, освен да се изправиш пред самия вълк, имаш ли да кажеш нещо?

— Бъди проклет! — Сара изстреля думите с целия остатък от гнева, който той беше събудил у нея. — Как смееш да стоиш там като… като прокурор? И да ме заплашваш, сякаш съм престъпничка или… избягала робиня? Особено след като всичко стана по твоя вина, как само се опитваше да се месиш и манипулираш и… как изобщо има дързостта да си помислиш, че сестра ми не е достатъчно добра да се омъжи за брат ти? Е, заслужи си да те направят на глупак! Ти, с твоето високомерие и арогантност и твоето лицемерие… с целия поменик от любовници, които държиш наред с подходящата си годеница, която има ужасна кожа и няма какво особено да каже, а само пищи…

Сара спря задъхана, за да поеме жадно въздух, и той каза язвително:

— Така ли! Бедната Лучия! И предполагам, че с нищо не си я провокирала да реши, че не иска да ми бъде годеница? Този път бъди по-внимателна в лъжите си, синьорина Сара, колкото и да обичаш да мамиш и играеш роли…!

Тя се отдръпна пред погледа му, парирайки го с още по-гневни думи:

— А ти по-добре си припомни в какво си виновен. Сигурна съм, че отвличането все още се счита за сериозно престъпление, дори в дивата Сардиния, и трябва да те предупредя, че баща ми сигурно вече…

— Вече се свързах със сър Ерик. — Небрежността, с която й съобщи точно тази изненадваща новина, я накара отново да се задъха.

Той продължи безжалостно със същия безизразен тон, сякаш тя изобщо не се беше опитала да каже нещо.

— Съобщих на баща ти, с когото всъщност се познавам, че ти и аз сме се срещнали в Лос Анджелиз, влюбили сме се лудо един в друг и сме решили да избягаме. Всъщност беше горе-долу така, нали, съкровище? — Тя изненадано изучаваше лицето му и не можеше да повярва на това, което чува.

— Какво…?

— Моля те, остави ме да довърша, за да преминем към това, което трябва да направим. А ние имаме… — той хвърли бърз поглед на златния часовник на ръката си и отново погледна към нея. — Имаме около седем часа, преди да дойде време да се връщаме. Достатъчно да ти купим нещо подходящо за обличане, освен ако не предпочиташ да отлетиш до Париж.

— За какво точно говориш, за бога? — Сара осъзна, че гласът й изтънява почти до писък, но не беше в състояние да направи нищо. Той беше… той беше… И тогава отговорът му я връхлетя едва ли не като взрив.