Розмари Роджърс - Игра на любов

— Говоря за нашата сватба, разбира се. Какво друго мислиш, че имам предвид? И е съвсем честно. Губя една годеница, печеля друга — има някаква поетична справедливост в това, не си ли съгласна?

Стаята сякаш се завъртя около нея по много странен начин. Не, нямаше да припадне за пръв път в живота си, преди да му каже точно какво мисли за него, за високомерните му постъпки, за старинния му замък и за всичко останало, което толкова мразеше у него, нали?

— Аз не… няма… — За свое разочарование Сара установи, че започва да плаче, гневните, смущаващо шумни ридания, които не можеше да спре, почти я задушаваха. — Аз… аз не искам да се омъжа по такъв… пресметлив, хладнокръвен начин! Няма да позволя да бъда… използвана и манипулирана повече… чуваш ли ме? Няма да се примиря с твоя… твоя харем и твоя… не искам да се омъжвам само защото ти… познаваш татко и… знаеш много добре какво си мислеше за мен и как ме наричаше… и…

Когато престана да се опитва да декламира почти неразбираемите си протести, Сара осъзна, че плаче върху гърдите му, а ръцете му я бяха прегърнали, сякаш… сякаш той наистина я искаше. Но у нея все още беше останал достатъчно здрав разум, за да осъзнае колко нелепа е тази мисъл! Той просто се правеше, че я успокоява, за да върши тя точно това, което той иска.

Сара се опита да се възпротиви на това ново унижение, да се отдръпне от него, но ръцете му я задържаха като затвора, от който се беше опитала да избяга само преди няколко часа.

— О, престани! Аз не съм… италианците винаги се женят за девствени жени, ти… ти сам каза това! А аз не съм…

Гласът му, идващ някъде отгоре, беше почти непоносимо груб.

— А, да… опасявам се, че Серафина ме осветли по този въпрос. Както и мащехата ми, на която между другото си направила особено впечатление!

Сара почти се сви от тона му, преди той да премине в заплашително дрезгаво мъркане.

— Имаш ли някакви други извинения, Дилета?

— Не ме наричай така! О! Как смееш, особено сега? Когато ти… няма да се омъжа за мъж… който не ме о-обича, дори и това да е един ужасно старомоден начин на мислене! А ти никога… ти си толкова дяволски властен, че не би помислил да… да ме попиташ дали аз…

— Боже! — Думите изригнаха и, обхваната от внезапна паника, тя се опита да се освободи от хватката му, но ръцете му само се сключиха още по-здраво около нея, докато тя помисли, че е решил да не остави здрава кост в тялото й. — Знаеш ли каква невъзможна и упорита кавгаджийка си? Да те питам — ха! Първо ме дразниш и ми се присмиваш, принуждавайки ме да зарежа и теб, и острия ти език, а после по някакво щастливо съвпадение откривам онова, което мащехата ми в последствие потвърди. Когато се върнах с намерението — погледни ме, чуваш ли? — Груби пръсти се впиха в косите й и дръпнаха главата й назад и Сара нямаше как да не се подчини, но установи само, че той е свел глава и устните му са опасно близо до нейните, докато процеждаше през стиснати зъби: — Чудя се дали не си знаела каква ще бъде реакцията ми и не си я предвкусвала с твоя по женски непостоянен и пресметлив ум? Защото трябва да си знаела, трижди проклета магьоснице… как е възможно да не си разбрала?

— Марко…!

— Не, да те вземат дяволите, поне веднъж ще ме изслушаш ли, без да ме прекъсваш. Едва не полудях! И само заради теб… бях готов да те убия, когато дойдох да те търся и видях, че те няма и всичко е толкова пусто и тихо… мисля, че тогава малко превъртях, а сега ми се струва, че съм се побъркал още повече, като казвам всичко това на тези твои широко разтворени мокри от сълзи очи и на устата ти, която ме кара да искам… защо, по дяволите, мислиш, че искам да се оженя за теб? Трябва ли да знаеш? Защото те искам и ще те имам и защото все едно за коя и за каква съм те мислил, въпреки всичките ми старания и жестокост, въпреки всичките ми думи, започнах да те обичам, моя наслада, мое мъчение, мое сърце… това стига ли ти? А? — Той почти изръмжа в лицето й последните думи и после буреносният му поглед улови почти блажената усмивка, която изведнъж се появи на устните й, от които се откъсна задъхана въздишка.

— О, Марко! Защо… няма нужда да ми крещиш! Искам да кажа… и аз не исках да се влюбвам в теб, особено при тези обстоятелства, във всеки случай несподелената любов е такова глупаво, тъпо нещо… имах чувството, че повече не мога да издържам! Затова аз…

Той изобщо не й остави възможност да довърши, припомни си Сара замечтано след известно време, но това нямаше значение, особено след като не преставаше да я целува по онзи сладостен, яростно собственически начин, от който коленете й омекнаха. И той естествено трябваше да я вдигне… и също така естествено и неизбежно да я отнесе до голямото легло с балдахин.