Розмари Роджърс - Джини

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш по въпроса? А аз? От самото начало клюкарстваха по мой адрес, а сега… ох, няма да се сдържат да не пуснат една толкова сочна клюка! Може би ще премълчат името ти, ти все пак си мъж, но целият свят ще узнае, че съм се разхождала по плажа с мъж, но не със съпруга си. Ще кажат…

— Страх ли те е? От твоя всеотдаен принц? Бие ли те той, Джини?

За своя собствена изненада тя избухна в сълзи, докато Стив тихо и яростно ругаеше.

— Да не би внезапно да те е връхлетяло прословутото ти главоболие? Или… или наистина те бие? Трудно ми е да си представя, че ще допуснеш нещо подобно! — Гласът му бе станал дрезгав. Стив улови брадичката на момичето и го принуди да вдигне очи. — Проклятие, престани да плачеш. Това няма да ти помогне. Причинява ли ти болка? Откога се боиш от него?

За по-малко от час всичко между тях отново се бе променило. През булото на сълзите Джини съзря лицето на един непознат, който без капчица съчувствие я измъчваше с въпросите си.

„Задава тези въпроси само за да ми причини болка. Всъщност изобщо не го е грижа“, шепнеше й някакъв вътрешен глас, карайки я да се съпротивлява въпреки сълзите на отчаяние и слабост.

— Разбира се, че не ме бие! — тросна му се тя, преглъщайки хлипането си. — Аз… ние не се разбираме много добре, но какво значение има вече? Поне не се виждаме прекалено често, а когато заминем за Русия…

— За Русия! — Стив пусна брадичката й, засмивайки се с груб, злобен смях. — Значи наистина възнамеряваш да доведеш плановете си до край? Убеден съм, че императорът ще е възхитен… кой не би бил?

— Докато съм тук, не мога да си позволя никакъв скандал, не разбираш ли? Ако… ако Иван разбере, ще те убие! И… без съмнение ще намери средства и начини да ме накаже. Последния път ми взе всички прахчета, а също и сиропа, предписан ми от граф Черников. Моля те, Стив.

Погледът му я накара да се стъписа. Тя пусна ръкава му, който инстинктивно бе уловила.

— Значи това било. Не с бижута и скъпи дрехи се печели благоволението ти, ами с безценните прахчета. А сега аз трябва да напусна града, за да не би съпругът ти да вдигне скандал, преди да те е отвел на сигурно място в Русия, където навярно ще се отървеш от него, за да си намериш някой друг.

Думите излизаха измежду стиснатите му зъби, а презрението в глас му извикваше у Джини желание да се разкрещи истерично. Той изопачаваше всичко!

— Заблуждаваш се! Ти…

— Заблуждавам се? Искаш да повярвам, че все още не си забелязала каква си станала? Ти си наркоманка… така наричат онези, които са станали роби на някоя дрога. А в твоя случай, скъпа ми принцесо, става дума за опиум. Никога ли не си се питала защо си толкова зависима от своите прахчета и сиропи? И защо, когато известно време не ги вземаш, получаваш главоболие и започваш да трепериш?

— Не… не! Това не е истина! Казваш го само, за да…

— Дяволски си права! Човек трябва да те изплаши до смърт, за да си върнеш разсъдъка. И докато Сарканов те държи в ръцете си с тези прахчета, заплашвайки да ти отнеме възможността за бягство сред сладките сънища, няма да се измъкнеш от него толкова лесно, колкото мислиш!

— Не искам да слушам повече. Не зная защо си губиш времето и парите с мен. Всичко, което постигаш с това, е да разрушаваш живота ми, а също живота на всеки, който е свързан с мен!

— За Бога, спести ми мелодрамите, Джини. Ти не успя да разрушиш моя, когато избяга… напротив, забелязах, че освободен от грижите по теб, можех по-добре да се концентрирам върху други неща, като печеленето на пари например! Всъщност трябваше да съм ти благодарен. Защо, по дяволите, ми е притрябвало да разрушавам живота ти?

— Значи така — едва не изкрещя тя, извън себе си от гняв и унижение. — Защо тогава се завърна в живота ми? Защо?

Той сякаш бе заключил сърцето си за нея. Неочаквано от лицето му изчезна и най-малката следа от чувства, дори от гнева и презрението, изписани допреди малко на него. Той извади от джоба си някаква носна кърпичка, подавайки й я с думите:

— Изтрий си лицето, Джини, И вземи, за Бога, едно от твоите прахчета, ако това ще те успокои. Не разбираш ли, че е безсмислено да продължаваме да се обвиняваме един друг?

— Да се обвиняваме? Какво според теб трябва да направя? — Тя смачка кърпичката на кълбо, изпитвайки желание да я запокити в лицето му. — Баща ми е обявил награда за главата ти. Какво мислиш ще направи, когато узнае всичко това? Лъгах всички тях, подтикната от теб.

Последната му забележка, направена с предишния безизразен глас, й подейства като гръм от ясно небе: