Розмари Роджърс - Загубена любов, последна любов

Когато се съвземе? Защо се чувстваше толкова болна и слаба? Какво й бе сторил? По китките й все още имаше синини, свидетелстващи за това, че е била връзвана за леглото подобно на пленено животно. Измъчвана! Всичко това й бе причинено от него. Дни наред бе седял до нея. Наблюдаваше я как страда и слушаше молбите й, без да помръдне.

— Само ако можеше да ми дадеш нещо! За болката… не мога да я понасям… тя ще ме погуби! Ако искаш да ме убиеш, защо не го направиш бързо? Защо?

Стори й се, че бе махнал падналите върху лицето й кичури коса и бе прошепнал нещо мило, давайки си вид, че иска да я успокои, но това бе всичко — преструвка… заради другите — доктора и сестрите. Защо не можеше да си спомни нищо? Защо мислите й бяха толкова замъглени и неясни?

Джини неспокойно се въртеше под леките завивки, опитвайки се да се освободи от тях. Тогава влизаше сестрата, която неодобрително цъкаше с език, докато отново ги оправяше.

Наистина ли се намираше в къщата в Монтерей или бе в някой частен санаториум — подобен на онзи, в който Иван я бе лекувал веднъж? Иван… Не! О, боже… не. Това бе спомен, с който не можеше да се бори… все още не. Стив го бе убил. Ужасно. Но защо, защо?

Стори й се, че дочу стъпки и бързо затвори очи, опитвайки се да успокои дишането си. Стъпките спряха пред вратата й, след това влязоха. Широки, ядосани крачки. Походка на дебнещ хищник. Тя си спомни думите на Пако Дейвис… толкова отдавна и така далечни.

— Този тип мъже не се спират пред нищо, а Стив е от най-лошите. Бих могъл да ти разкажа някои неща… — Но не й бе разказал. И сега тя трябваше сама да ги открива.

Джини го очакваше. В крайна сметка дойде само сестрата. Носеше купа с горещ бульон, а на дебелото й бяло лице като маска бе надяната неизменната й усмивка.

— Още ли сте будна? А всички ние си мислехме, че спите. Имате нужда от почивка, знаете ли. Между другото, съпругът ви се върна. Той навярно ще се радва да види колко по-добре се чувствате? Ще ви помогна да седнете, а след това ще изпиете бульона си до дъно, нали така? Ще придаде малко цвят на страните ви, когато утре сутринта господин Морган дойде да ви види.

Докато Джини се насилваше да привърши със своята „вечеря“, сестра Адамс не преставаше с престорено жизнерадостното си бъбрене.

Защо вечно трябваше да говори толкова много? И да се отнася с нея като с дете? Изкушаваше се да направи сцена — да лисне супата в лицето на сестрата и да стане от леглото, пренебрегвайки престорената им загриженост. Но всичко това й се стори неимоверно сложно, а въпреки нежеланието си тя отново бе започнала да се чувства сънена. Откакто отново осъзнаваше случващото се край нея, всичко, което искаше, бе да спи. Дори седенето й костваше прекалено големи усилия.

Нямаше да дойде да я види тази вечер. Очевидно не искаше. Състоянието й му бе толкова безразлично, че не се появи… колко дни бяха? Предпочиташе да отлага тягостната среща колкото бе възможно по-дълго. Вероятно сега, когато бе негова, се чудеше какво да прави с нея. Една нежелана, досадна отговорност. В края на краищата любовницата бе едно — източник на удоволствия, жена, от която човек лесно можеше да се освободи, когато почувстваше отегчение. Но съпругата…

За това разговаряха на следващия ден, когато Стив най-сетне я посети и я изведе на терасата.

Беше гладко избръснат, а аленият белег на лицето му бе избледнял до едва забележима тънка линия, която само щеше да го прави още по-загадъчен в очите на жените. Повече от всякога приличаше на пират с маниери на учтив непознат.

Помогна й да седне на един стол и се осведоми дали й е удобно. Самият той остана прав, облегнат безразсъдно на железния парапет, под който стърчаха спускащите се чак до вълните на океана канари.

Очите му, леко избледнели от сутрешната светлина, имаха цвета на океана далеч отвъд вълните, там, където той се сливаше с небето. Бездънни и с непроницаемо изражение. Изведнъж Джини почувства, че не знае какво да му каже нито как да се държи. Какво искаше сега от нея?

Сестра Адамс бе ресала косата й, докато тя отново не възвърна част от предишния си блясък, а след това я бе завързала със зелена панделка. Джини хвърли бегъл поглед на отражението си в огледалото, което сестра Адамс държеше пред нея — продълговати зелени очи, като две вирчета насред бялото й лице с твърде изпъкнали скули. Бе ужасно уморена и се чувстваше грозна.

Пред очите й за миг се появи златистото, грейнало лице на Консепсион с алените й, разтеглени в триумфираща усмивка устни.