Розмари Роджърс - Загубена любов, последна любов

— Искаш да ме убиеш! Унищожаваш ме, както направи с… не! Господи, не ме докосвай! Недей… недей!

Косата й бе загубила блясъка си и висеше мръсна по лицето и раменете й. Опиташе ли се да я махне от лицето си, те завързваха китките й за таблата на леглото.

По гърлото й се стичаха течности — храната, която тя бързаше да повърне. Крещеше, докато гърлото й пресъхнеше и от него започнеше да излиза вече само животинско скимтене.

— Не ме докосвай… — дрезгаво шепнеше тя дори насън. — Недей… о, недей! Мразя те… ти ще убиеш и мен…

Чуваше долитащи сякаш от огромно разстояние, неразбираеми гласове, които шепнеха нещо. Усещаше нечии длани — ту жестоки, ту галещи. Караха я да слуша, но никой не слушаше нея, никой не го бе грижа. Джини искаше да умре, но те нямаше да й позволят дори тази привилегия.

Част от времето тя прекарваше в сън, твърде изтощена, за да продължава да се съпротивлява, или просто лежеше върху измачканите чаршафи. До съзнанието й достигаха гласовете, които не преставаха да бучат.

— О, Исусе! Сигурен ли сте, че това е единственият начин? Тя агонизира, а да ви призная честно, не зная още колко дълго ще издържа и аз самият. Ако знаех…

— Тя е достатъчно силна да издържи това, а също и вие, ако се наспите и нахраните. Тя няма да умре. Гарантирам ви… с почти стопроцентова сигурност.

— Почти… какво имате предвид? Предупреждавам ви, докторе, че ако с нея се случи нещо…

— За бога, веднага напуснете тази стая, господине! Ако искате да си върша работата, за което сте ми и платил, най-добре ще е да започнете да следвате инструкциите ми! Лекувал съм и други подобни случаи и от собствен опит зная, че в периода на освобождаването от зависимост най-важното е на пациента да бъде осигурено пълно спокойствие. Тя започва да крещи веднага щом се приближите до нея. Сега за мен не подлежи на съмнение, че…

Два дена не чу нищо за него, защото той бе напуснал не само стаята, но и къщата.

Завърна се вечерта на третия ден с брадясало лице, без да си направи труда да дава каквито и да било обяснения. Доктор Матю го посрещна с лека усмивка.

— Тя е по-добре. Конвулсиите изчезнаха и сега отново е в състояние да поема по малко храна. И… това е само мое лично мнение, мисля, че не би било зле да изчакате до утре сутринта, преди да я посетите.

— Тактично ми намеквате, че все още има опасност при вида ми да изпадне в истерия?

Пръстите на Стив Морган нервно чешеха брадясалата му челюст. Забелязвайки бръчките на преумора и напрежение и кървясалите му очи, говорещи за твърде много погълнат алкохол и недостатъчно сън, докторът безразлично сви рамене.

— В края на краищата тя е ваша съпруга и проблемите между вас не са моя работа. Но, говоря ви от позицията на лекар, приличате на човек, който има остра нужда от почивка. На този етап подобна емоционална сцена…

— Имате право. Точно сега не съм в състояние да се владея. Лека нощ, докторе. Ако ме извините, обещавам утре сутринта да се появя в по-приличен вид.

Джини дочуваше тихия шепот на гласовете. Подсъзнателно бе нащрек, долавяйки и най-незначителния шум. Тропотът на копита и гласовете на вакерос под прозореца й я предупредиха за пристигането му. Почувства се толкова слаба! Не й бе останала нито капчица сили или емоции и въпреки това откри, че сърцето й бие прекалено учестено, в някакво болезнено, плахо очакване. Гласовете не преставаха… или всичко това бе просто плод на болното й съзнание? Тя се ослушваше за едни определени стъпки, приглушено затръшване на врата, отекналото й съзнание. Щеше ли да се появи и да избухне… със своите сини, сурови очи, пълни с омраза или отвращение? Или погледът му щеше да е безстрастен и безизразен подобно на нейния?

Стаята на Стив — дали някога наистина е била негова! Тя бе откъсната от останалите помещения в къщата, построена в нещо като ниша над самия океан. За да достигне до стаята откъм всекидневната, човек трябваше да мине по покрит с дъски коридор, гледащ от двете страни към градините.

Всичко това Джини научи от сестрата, която се грижеше за нея и която дори й бе начертала малка скица. Младата жена погледна надолу към тесния, сърповиден бряг, намиращ се точно под прозорците. Бе видяла разпенените вълни на океана да се разбиват с измамна нежност върху черните скали, гальовно плъзгайки се по брега.

— Точно пред стаята ви има прекрасна тераса. Когато се посъвземете, ще можете да сядате там и да се наслаждавате на слънцето и свежия морски въздух.