Розмари Роджърс - Загубена любов, последна любов

Една русокоса жена, все още доста привлекателна, макар и преполовила тридесетте, танцуваше недалеч от тях със съпруга си — възрастен мъж с впечатляваща осанка. Тя кимна на дамите, които й отвърнаха със зле прикрита зад пресилените усмивки изненада и злоба.

— Скъпата Соня! Не се е променила особено от последната ни среща, не е ли така? Чудя се дали косата й все още е естествено руса…

— Как ли се е почувствала, научавайки, че е станала баба! Бедната Соня! Спомняш ли си как се чудехме на онзи млад американски офицер, който не се отделяше от каретата и по време на войната?

— О, да! Офицерът, който предизвика на дуел командира си заради някаква квартеронка… не го ли екзекутираха? Соня се кълнеше, че го мрази заради арогантността му и начина, по който я гледал, но аз…

— Като стана дума за това, не мислиш ли, че зет й твърде много прилича на него, с тая черна като смола коса и сините си очи…

— Струва ми се, Амелия, че и ти самата отдели доста време в изучаване на онзи капитан! — Госпожа Пруе неочаквано замълча. — Като приятелки на Соня, не мислите ли, че би трябвало да направим всичко възможно да я разведрим и да се сближим с нея, вместо да разнищваме стари слухове?

— Ами тя е доста подходящ обект за критика — скрита зад ветрилото, пошушна на събеседницата си една от дамите, но страхопочитанието, което госпожа Пруе й вдъхваше с парите на съпруга си и самоувереното си държание, я накара да снижи глас.

— Някои от тези жени имат ножове вместо езици! — прошепна на мъжа си Соня Брандън, усетила, че е обект на злобни коментари. — О, Уилям! Как ми се иска да не бяхме идвали! Джини и Стив са свикнали да бъдат одумвани… Понякога дори си мисля, че нарочно провокират клюки от най-неприятно естество. Но Ню Орлиънс някога бе мой дом и аз познавам повечето от присъстващите. Не мога да кажа, че ми харесва…

— Любов моя, много добре знаеш, че точно това е причината, поради която сме тук. Ти наистина познаваш всички тези хора и те възприемат като своя.

Уилям Брандън се усмихна на съпругата си, стискайки окуражително малката й длан, но вътрешно бе доста разтревожен. Соня бе проявила необичайно упорство и съгласието й да го съпроводи на този бал му костваше една диамантена огърлица. Мислеше, че жена му ще се радва да срещне старите си приятели. Тя обаче доста ожесточено се противопостави на желанието му, принуждавайки го да бъде по-суров, отколкото би искал. Жените си оставаха удивително непредсказуеми дори след години семеен живот. В края на краищата Уилям Брандън нямаше много причини да желае да посети Ню Орлиънс. Този град винаги щеше да му напомня за Женевиев, неговата първа съпруга. Прекрасната, крехка Женевиев, която бе обожавал с цялата страст на пламенното си младо сърце… неговата първа любов.

Въпреки примирението и покорността си тя не му отвърна с взаимност. Плачеше всеки път, когато се любеха, независимо от това колко нежен се опитваше да бъде с нея, така че не след дълго той вече изобщо се отказа да я докосва.

Уилям Брандън… сенатор Брандън с усилие прогони спомените. Така да бъде! Той бе прагматик, човек с големи амбиции, забележителна проницателност и политически нюх. Получил изпратената от зет му телеграма с клеймо от Шривпорт, той веднага прецени, че е добре да дойде в Ню Орлиънс. Искаше по възможност да смекчи скандалността на завръщането на дъщеря си в обществото, след неособено благоразумното й, предизвикало много клюки пребиваване в Европа.

Сенаторът стисна устни. На негово място някой несвикнал да крие чувствата си и да обуздава темперамента си човек би се намръщил. Трябваше час по-скоро да намери удобен случай да поговори с Виржиния. Бе ужасен от разказа на Соня след завръщането й от Париж. Ами това, че Джини се върна в Тексас, без да си направи труда дори да го уведоми… Бе учуден от търпението, което Стив проявяваше към нея, но в края на краищата това си бе негова работа.

— Уилям, започвам да се уморявам. Моля те, искам да седна.

— Станала си доста сприхава, скъпа. Не се цупиш, нали?

Гласът на мъжа й прозвуча малко по-остро от обичайното и Соня се насили да се усмихне.

— Разбира се, че не! Истината е, че не исках да идвам и все още се чувствам неловко, но в края на краищата нали вече сме тук. Виж, дори Джини е решила да седне. Сигурно и тя е ожадняла като мен.

— Сенаторът е очарователен мъж. Толкова красив! Той е от Вирджиния, нали?

Присъстващите дами бяха благоразположени към сенатора. Дори госпожа Пруе, досега запазила ледено изражение на лицето си, го дари с усмивка и леко кимване.