Розмари Роджърс: Загубена любов, последна любов

Соня не разбра веднага въпроса му. Дори и след като мъжът продължи да я засипва с непринудените си, почти шеговити въпроси за присъстващите. Защо му трябваше да знае всичко това?

— Скъпа, бих искал да не демонстрираш така очебийно неприязънта си към Стив — деликатно рече Уилям Брандън по-късно, когато вече бяха в спалнята си.

Жена му продължи да разресва косата си, така че тя пращеше, а когато отвърна, гласът на Соня звучеше дрезгаво и остро.

— Съжалявам, Уилям, но не мога да лицемернича. Не трябваше да ме кани на танц. Предполагам, много добре знае, че не съм му простила за начина, по който ме изигра и унижи. Дори, в случай че ти предпочиташ да забравиш това.

Соня ядосано си помисли, че има нужда да излее насъбралия се в душата й гняв, за да… за да се пречисти. Арогантността на Стив Морган, начинът, по който бе поискал тя да го информира за факти — някои от които доста интимни — от личния живот на приятелите й… Всичко това бе нетърпимо! Защо точно той трябваше да се ожени за Джини? И защо след мистериозното си „изчезване“ през изминалите няколко месеца трябваше отново да се завърне?

Дори след като съпругът й бе заспал до нея, дишайки тежко и равномерно, Соня трябваше да положи неимоверни усилия, за да остане да лежи тихо. Непоносимо! Нетърпимо бе да лежи отново в голямото си старо легло, което пазеше толкова много спомени.

Трябваше да настоявам да продадем плантацията — като в треска мислеше тя. — И никога, никога повече да се връщам тук!

Имаше смътното предчувствие, че ще се случи нещо лошо, което ще разбие живота на всички тях. Стив Морган винаги носеше само беди и сега на нея й се прииска, прилично или не, Джини да си бе останала в Европа.

През две стаи от спалнята на сенатора и съпругата му Джини също не можеше да заспи. Проклетият Стив, къде се губеше? Първо се бяха любили, а след това, с едва доловима усмивка на устните и нито дума за обяснение, той бе напуснал стаята. Къде ли бе отишъл? И което бе още по-лошо — при кого?

Няма го вече повече от час — неохотно помисли Джини — но аз няма да се унижавам, тичайки подире му. Ще си помисли, че му нямам доверие и отново ще се скараме.

Дали й бе ядосан за невинния флирт със симпатичния Люсиен Вале? Не бе казал нищо, въпреки че Джини с усмивка го бе укорила за безпокойството, причинено на бедната Соня.

Стив дяволито бе повдигнал едната си вежда.

— Как, като я поканих на танц? Каква инатлива жена — знаеш ли, че още не ми е простила?

— Ами… аз самата не съм сигурна дали съм ти простила. Само като си спомня…

— Аз също помня много неща, любов моя.

Какво искаше да каже с това? Бедата бе там, че все още не бяха прекарали достатъчно дълго време заедно, въпреки твърдото решение да не се карат и да бъдат напълно честни един с друг за всичко, случило се в миналото. Обичаха се, но дали това бе достатъчно, за да останат заедно до края на дните си? Не след дълго любовта навярно щеше да си отиде. Дали нямаше да остареят отегчени един от друг, а може би дори ненавиждайки се?

Джини бе оставила прозореца отворен и сега видя тънките пердета да се развяват от неочаквано излезлия нощен вятър. Тя стана, прекоси стаята и спря пред широкия прозорец, зареяла поглед в нощта. Дори бризът бе горещ тази нощ! Тя чу фученето на вятъра сред дърветата около къщата и си спомни за шума от разбиващите се океански вълни под верандата на къщата в Монтерей. Стив я заведе там малко след като бе убил Иван на борда на руския кораб.

И сега този изпълнен с кръв и насилие спомен я накара да потръпне, напомняйки й за тъмната страна от характера на Стив, за която Пако Дейвис я бе предупредил преди толкова много години. Как бе презирала Стив тогава! Как бе ругала, крещяла и заплашвала… всичко това изглежда малко го поуплаши.

Все още чуваше жестокия и безкомпромисен глас на Стив:

— Ти си наркоманка — знаеш ли какво означава това? Повече никакви прахчета, успокоителни или сънотворни. Повече няма да имаш нужда от тях. Сама ще се убедиш в това.

Това бе началото на един кошмар, който като че ли нямаше край. Защо трябваше да си спомня, особено сега, когато това ужасно време бе толкова далеч зад тях? Джини затвори очи, опитвайки се изобщо да не мисли, но нощта навяваше спомени. Горещият вятър галеше тялото й, подобно на пръсти, които възбуждащо докосваха кожата й… отнасяйки я далеч назад…

Назад във времето, когато тя ту зъзнеше от студ, ту в следващия момент изгаряше от жега, а тялото й се къпеше в пот. Всеки сантиметър от кожата я сърбеше, като че ли в плътта й се забиваха хиляди малки иглички. Тя се извиваше в чаршафите, оплитащи я като капан с многобройните си гънки, и крещеше срещу дланите, които я притискаха върху възглавницата. Главата й сякаш се подуваше, а след това се свиваше, стегната в железен обръч — бавно… бавно… Бе измъчвана умишлено и причината за всичко бе той.