Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

Документите бяха подписани и свещеникът получи парите си. Госпожа Трухарт сложи един пакет на леглото.

— Нещо за чеиза ти. Няма да го носиш дълго.

След това свещеникът и мадам си тръгнаха, оставяйки младоженците сами. Кристъл беше нервна и отчаяно искаше да успее да се овладее, затова насочи вниманието си към подаръка. Тя разкъса хартията и извади от пакета дреха от коприна и дантели, за която предположи, че е нощница. Дрехата нямаше да покрива кой знае колко.

— Госпожо О’Браян.

Гласът на Конър сякаш обгърна тялото й. Тя не се обърна веднага.

— Не си ли знаеш името, момиче?

Кристъл се помоли мислено за сили, остави нощницата на леглото и се обърна към съпруга си.

— Какво е това? Страх ли усещам — той поклати глава. — Когато те видях за първи път, реших, че шансовете ни да стигнем дотук са повече от равни. — Той хвърли един поглед на нощницата. Изглежда, че печеля.

Тихият вик на Кристъл го спря само за миг.

— И двамата печелим — добави той. — Понякога светът си играе шеги с нас. Това е нещо, което всеки ирландец знае, независимо къде е роден. Този път светът е на наша страна.

Той отиде до вратата.

— Ще те оставя да облечеш това. Не се бави. Както несъмнено вече си разбрала, аз не съм много търпелив.

Вратата се затвори след него. Кристъл бе обзета от паника. Тя огледа стаята и погледът й се спря на леглото, върху което беше оставила нощницата, а след това и върху златната халка, която Конър беше сложил на пръста й.

Бракът им наистина беше законен. Това беше факт. Това беше цената, която Кристъл беше платила, за да забави завръщането на Конър в ранчото.

В съзнанието й изплуваха образи на баща й и Ройс на фона на призрачните сенки на мама и Джъдж. Утре Даниъл О’Браян щеше да бъде погребан. Утре ранчото „Бушуак“ щеше да попадне в ръцете на Едгар Брейдън.

Тя се бе срещала с Даниъл само няколко пъти, докато бе придружавала майка си на посещения от учтивост, но го беше харесала.

Сега пък се беше влюбила в сина му.

Какво почтено и честно имаше в онова, което беше направила? Трябваше да изтича след Конър и да му признае истината, да се остави на милостта му, да се сбогува с него.

Ако не можеше да направи това, то трябваше да се измъкне незабелязано, както вече бе направила веднъж, да оседлае Светкавица и да избяга надалеч, за да не го види никога повече, без да научи какво е да бъде обичана.

Кристъл обаче не тръгна към вратата. Вместо това започна да разкопчава роклята си.

Конър крачеше напред-назад из коридора. Струваше му се, че беше изминал цял час, въпреки че едва ли бяха изтекли повече от петнайсет минути. Кристъл беше нервна като подплашена кобилка. Това сигурно беше нормално за едно девствено момиче през първата му брачна нощ. Той скоро щеше да й покаже, че нямаше от какво да се страхува.

Имаше толкова много неща, които трябваше да й покаже. За това щеше да му бъде необходим остатъкът от живота му.

Когато се върна в стаята си, той откри жена си в леглото, дръпнала завивките до брадичката си, с разпиляна върху възглавницата златиста коса.

Тя не беше толкова срамежлива, колкото изглеждаше на пръв поглед, и сега го гледаше право в очите. Погледът й беше непроницаем и го възбуди толкова, че му се прииска веднага да свали панталона си и да се нахвърли върху нея. Тя обаче заслужаваше нещо по-добро през първата си брачна нощ.

— Нямаш ли желание да ме съблечеш — попита Конър.

Тя продължи да го гледа и поклати глава. Очите й бяха най-прекрасните, които някога бе виждал.

— Кажи ми какво искаш, скъпа. Тук съм, за да ти доставя удоволствие.

Кристъл издаде някакъв гърлен звук, наподобяващ ръмжене, нещо съвсем нетипично за нея.

— Съблечи се.

— Представление ли искаш. Мога да го направя бързо, а мога и бавно — каза той. — На светло или на тъмно.

— Бавно — каза тя. Гласът й трепереше, но тя, изглежда, знаеше какво иска. — Остави светлината както си е.

— Кристъл, ти знаеш как да измъчиш един мъж.

Конър се освободи първо от жилетката си. След това измъкна ризата от панталона си и започна да разкопчава копчетата. Кристъл си пое рязко дъх, когато ризата се озова на пода.

— Не мога по-бавно, ако не искам да умра — каза Конър.

— Недей. Не искам нито едното, нито другото. Просто се опитах да си представа как изглеждаш без дрехи — тя се втренчи в ръцете и гърдите му. — Някои подробности ми бяха убягнали.

— А аз едва сега започвам. В какво се различавам от представите ти? Разочарована ли си?