Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Изчезването на захарта ми дава възможност да вмъкна на това място, и то без да поставям скоби, за да подчертая дължимото му значение, разговора за една операция, която ще нарека „действие изваждане посредством фантазията“. Операцията се състои в постепенното изземване на всичко съществуващо от лицето на земята. Изчезва слънцето; то вече не изгрява: светът потъва в мрак. Изчезват парите: на борсата настъпва вавилонско стълпотворение… Изчезва хартията: маслините, които бяха така сигурно опаковани в книжни пликове, се търкалят по земята… Изваждайки предмет след предмет, ние се озоваваме сред пустотата, в опразнен от всичко свят, посред свят от нищо…

„Имало нявга човече от… нищо, то вървяло по път от нищо, който водел към никъде. Срещнало коте от нищо, с мустаци от нищо, с опашка от нищо, с нокти от нищо…“

Тази история вече съм я разказвал. Полезна ли е тя? Мисля, че да. „Играта на нищо“ децата си я играят сами, като зажумяват с очи. Тя приучва да виждаме нещата в тяхната вещественост, да отделяме факта на тяхната видимост от факта на тяхното реално съществуване. Масата придобива извънредно важно значение точно в момента, когато, впивайки поглед в нея, аз кажа: „Масата я няма вече.“ Гледам я вече като че ли с други очи, като че ли я виждам за пръв път — не за да разгледам как е изработена, това ми е вече известно, а просто да се уверя, че тя „е“, че „съществува“.

Убеден съм, че детето започва да долавя доста отрано взаимната връзка между битие и небитие. Понякога може да го заварите потънало в следното занимание: то ту замижава (и под спуснатите ресници нещата изчезват), ту ококорва очи (и нещата пак се появяват) и така — търпеливо, много пъти поред. Философът, който си поставя въпроси за същността на Битието и Нищото (написани, разбира се, с главни букви, както и се полага за толкова почтени и дълбоки понятия), всъщност само възобновява, но на по-високо равнище същата тази детска игра.

Какво е за едногодишното дете масата независимо от това, за какво я използуват възрастните? Тя е покрив. Там можеш да се пъхнеш, да се сгушиш и да се чувствуваш господар в своя дом: дом по твоя мярка, а не така просторен и застрашителен като дома на големите. Столът пък привлича вниманието, защото можеш да го буташ тук и там и така да премерваш собствените си сили, можеш да го катурнеш и да го влачиш където щеш, да лазиш през него в най-различни направления. А ако той злобничко те чукне по главата, можеш и да си го набиеш като нищо: „лош стол такъв!“.

Масата и столът са за нас всекидневни предмети, почти незабележими, с които си служим машинално, но за детето те остават дълго време загадъчни и многолики обекти за проучване, където отрано си подават ръка знанието и измислицата, опитът и символизацията. Докато се учи да опознава външния им облик, детето непрекъснато си играе с тях и същевременно строи хипотези за тяхната същност. Положителните сведения, които се натрупват в неговото съзнание, са в същото време подложени на непрекъсната фантастическа обработка. Така то е научило, че ако завърти кранчето, потича вода, но това не му пречи да мисли, че „от другата страна“ стои „един чичко“, който налива вода в тръбата, за да може тя да протича през крана.

„Принципът за противоречието“ му е непознат. Детето е в едно и също време учен изследовател и „анимист“ („лоша маса такава!“) и конструира реалното: „има един чичко, който пълни тръбите с вода“. Тези качества, макар и да менят съотношението помежду си, съжителствуват у детето доста дълго време.

Констатацията на този факт поражда въпроса: добре ли постъпваме, като разказваме на детето истории, чиито герои са най-близките домашни предмети, и не рискуваме ли, като окуражаваме неговия „анимизъм“ и „артифичиализъм“, да навредим на способността му за научно мислене?

Отправям въпроса повече от добросъвестност, а не защото съм обезпокоен наистина. Играта с предметите служи за по-доброто им опознаване. И не виждам полза в ограничаването ни свободата на играта, което би било равнозначно да се отрича нейната възпитателна и познавателна функция. Фантазията не е „лошият вълк“, от който трябва да се боим, и не е престъпник, по петите на който трябва постоянно да ходи патрул. Колкото до мен, всеки път работата е да разбера къде в момента е съсредоточен интересът на детето: дали то очаква „сведения за водопроводния кран“, или просто иска „да си поиграе с кранчето“ и чрез тази игра да си набави сведенията, които са му нужни.