Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

И още нещо: домашните предмети са носители на информация посредством самите материали, от които са изработени, и разцветките, в които са оцветени, и формите, в които са замислени (не от занаятчии, а от дизайнери). „Разчитайки“ тези предмети, детето научава неща, които се различават от нещата, които неговият дядо е научавал, когато е „разчитал“ газовата лампа. Казано с други думи, днешното дете ще намери мястото си сред съвсем нов културен модел.

Кашицата за дядото е била варена от собствената му майка, когато той е бил бебе. На внучето му я приготвя едрото промишлено предприятие, което замотава детето в своя кръговрат много преди то да може вече да излиза от къщи, стъпило на собствените си крака.

И тъй сега имаме на разположение малко повече материал за изфабрикуването на нашите истории и можем да се ползуваме от по-богат речник. Въображението е производно от опита, а опитът на днешното дете е по-обширен (не зная дали би могло да се каже по-наситен, това е друг въпрос) от опита на вчерашните деца.

Примери в този смисъл са почти излишни. Всеки предмет съобразно естеството си предлага поводи за приказност. И аз на свой ред съм се възползувал от тези гвоздеи за фантазията, на които висят толкова табла с приказки, за да окача някоя и друга моя приказка. Например аз измислих принц Сладолед, който живее в един хладилник; един чешит, който не се отлепваше от екрана на телевизора си, аз го цамбурнах в телевизионния търбух; сватосах едно ергенче, което преди беше влюбено в японската си червена мотоцикълка — за една перална машина; измислих една омагьосана грамофонна плоча, която заставяше хората, когато я слушат, непрекъснато да танцуват, а в това време двама побратими джебчии пребъркваха палтата им. И така нататък все в тоя дух.

Що се отнася до най-малките, мисля, че трябва да се започне при тях с разказчета за тези предмети, с които те имат най-непосредствен и близък допир. Например за креватчето. Какво ли не прави детето, когато се намира върху креватчето си: и скача, и играе, и всичко друго — само да не легне да спи. Ако го заставят да спи и да прекъсне някоя своя дейност, която то счита за много важна, то е готово да намрази креватчето. Отразим ли този отказ от любимия доскоро предмет, ще получим историята на креватчето, което не оставяло детето да заспи. Това креватче се преобръщало, скачало до тавана, изтичвало до площадката на стълбището и се търкулвало по стъпалата; възглавницата непрекъснато се местела и искала да лежи откъм краката, а не откъм главата… Съществуват и креватчета с мотор, които пътуват в далечни страни на лов за крокодили. Има едно креватче, което говори и разказва най-различни истории: сред тях е и историята за креватчето, което не искало да остави детето да заспи, и така нататък…

Подчинението на естеството на предмета все пак няма да ни забрани по-свободната му употреба, ако се възползуваме от примера на детето, което отрежда на обектите на своите игри най-невероятни роли.

Един стол тичал, за да хване трамвая. Тъй като бил много окъснял, той тичал с все сила, като подскачал с четирите си крака. Изведнъж един от тях се извадил и столът опасно залитнал. За щастие един младеж, който минавал оттам, бързо вдигнал крака и го завинтил. Докато правел това, поучавал стола: „Не се тича така, време много — живот малко.“ „Млади човече, оставете ме на мира, че ще изпусна трамвая!“ И пак се затичал, и то по-бързо отпреди… и така нататък. Този стол учел да говорят папагалите. И тъй нататък.

За целта и момента, за който са предназначени тези истории, обикновено ги разказват в часа на „папкането“ или на „нанкането“ — те не трябва непременно да се придържат към железните закони на „сонатната форма“, а са достатъчни и по-гъвкавите на музикалното „импромптю“. Такъв вид истории могат да се ограничат само с начален „запев“, да бъдат поднесени като отделни „коматчета“, могат да бъдат зигзагообразни приказки с начало, но без край или да преминават една в друга, да забравят за какво се разказваше в началото — с една дума: да се държат като маймуните в клетките на зоологическата градина. Тези истории могат да носят въобще отличителните черти на първите детски игри, които почти никога не достигат до някакъв завършек, а най-често имат формата на приказки — скитнички, блуждаещи по различни пътища, осеяни с най-разнообразни предмети, които биват вземани, оставяни, отново вземани на ръце, за да бъдат изгубени по пътя.