Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Между света на играчките и света на възрастните съществуват отношения, които в действителност не са така ясни, както може да се стори на пръв поглед: от една страна, играчките са резултат на „упадък“, а, от друга — резултат на завоевания. Никои неща, които някога са имали голямо значение в света на възрастните, приемат, когато времето им отшуми, да бъдат сведени до играчки, та дано някак си се запазят, пък макар и под този вид. Например лъкът и стрелата: отписани от полесраженията, те са се превърнали в предмети за игра. Или пък маските: пред очите ни те се отказват да изпълняват ролята си в карнавала на възрастните и биват монополизирани от децата. Куклите и пумпалът са били свещенодействени предмети, имали са сакрално-обреден характер, преди да бъдат сведени до детски играчки. Да слязат от пиедестала, с който са тикнали, може да се случи и на най-обикновени предмети: старият счупен будилник, изпаднал до положението на играчка, би могъл дори да види в това събитие нещо като повишение в чин. А когато децата открият на тавана забранения сандък заедно с погребаните в него съкровища — „падение“ ли е това или „покачване“?

Случва се и обратното: чрез завоеванието на децата в играчки се превръщат — по силата на своевременни превращения — предмети, животни и машини. В услуга на игрите се притичат изкуствата, занаятите, различни професии. Разбира се, направата на влакчета играчки, автомобилчета, сандъка със зестрата на куклите, портативните кутии на „малкия химик“ е поверена на цял отрасъл от промишлеността, който непрекъснато възпроизвежда в умален вид света на възрастните и всичко, което той съдържа, без да прескача минитанковете и миниракетите. Но потребността на детето да подражава на възрастните не е измислена от индустриалците, които произвеждат играчки, тази потребност не е натрапена на детето, тя отразява детското желание да расте.

Следователно светът на играчките е свят сложен. Такова е и поведението на детето към играчката. От една страна, то се подчинява на нейните внушения, учи се да играе с нея според правилата на игрите и се старае да използува всички възможности, които тя предлага на неговата динамика. От друга страна, за детето играчката е средство за самоизява, нещо като предавател на неговите преживявания. Играчката е за него външният свят, който то иска да завоюва и с който си премерва силите (оттук идва неизменното му желание да разглоби играчката, за да види как е направена, или съвсем да я потроши), но играчката е също проекция, продължение на детската личност.

Момиченцето, което играе с куклите си и с техния чеиз — а последният е станал толкова по-богат в наши дни: тук са и дрехите, и мебелите, и домакинските съдове, и чайният сервиз, и електрическите прибори, и макетът на кукления дом, заобиколен от цяло миниатюрно село, — повтаря в игрите си всичко, което знае за съвременния домашен свят. То се учи да борави с предметите, с уредите за битово обслужване, разгъва и пренарежда макетите, за всичко намира нужното място и предназначение. Но в същото време куклите й служат при драматизирането на нейните собствени отношения — понякога те са конфликтни — с околната среда. Момиченцето се кара на куклите си със същите думи и изрази, с които майка му се е карала на него, и така то разтоварва от себе си върху тях чувството си за вина. Когато пък ги глези и гали, то изразява своята собствена потребност за обич. Може да избере една от куклите за любимка, а друга особено да възненавиди, ако олицетворява например братчето, от което тя ревнува родителите. Тези играчки със символи, както пише Пиаже 13 13 Пиаже, Жан (1896–1981) — швейцарски психолог, един от най-известните специалисти по детска психология. Създател на теорията за „генетическата психология“, с която обосновал постепенната социализация на индивидуалната детска психика чрез взаимодействието с околната среда. Автор е на: „Език и мисъл при детето“ (1923); „Разсъдъчната способност и начин на съждение у детето“ (1925); „Представата за света у детето“ (1926) и много други. — Бел.пр. , са „мисловна дейност от най-чиста проба“.

Често, докато си играе, детето разговаря само със себе си: разказва си съдържанието на играта, ободрява играчките или, обратното — изоставя ги, заслушано в отгласа на някоя дума или внезапен спомен.

Като оставим настрана някои сполучливи наблюдения на Франческо де Бартоломеис над „колективния монолог“ при децата, които играят вкупом в една детска градина — вкупом, а не заедно, тъй като всяко дете играе самостоятелно, без да води „диалог“ с другите деца, и всяко „монологизира“ на висок глас, — като изключим тези наблюдения, не ми е известно някой друг да е проучвал „монолога“ при играещото дете, както би трябвало и както заслужава. Мисля, че едно такова проучване би ни разказало доста много неща относно отношението на детето към играчката, неща, които ние все още не знаем и които могат да се окажат от съществено значение за „граматиката на фантазията“. Уверен съм, че поради нашето невнимание към подобни въпроси стотици интересни находки си остават безвъзвратно загубени за нас.