Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Колко думи в час произнася детето, което с дървени кубчета си играе „на постройки“? И какви точно са тези думи? Колко от тях се отнасят до плана, стратегията и тактиката на играта и колко нямат към нея пряко отношение? Кои точно кубчета внезапно се превръщат в действуващи лица, получават имена, започват да действуват самостоятелно, придобиват поведение на приключенски игри? Какви асоциации на идеи възникват у детето по време на играта? След като внимателно сме го понаблюдавали, какво тълкуване бихме могли да дадем на движенията му, на измислената от него символика или просто на подредбата на кубчетата? Знаем само, и то защото търпеливи учени са го установили по опитен път: момченцата се стремят да строят на височина, момиченцата се стремят да създават затворени пространства, утвърждавайки съответствие между структурите на въображението и на физиологията, което е поразително и невероятно за нас, профаните. Това спрямо всичко, което знаем, представлява твърде малко нещо.

Да измисляме истории с играчки е нещо естествено: щом си се хванал на игра с децата, то се получава от само себе си. Историята не е нищо друго освен продължение, преображение на играчката, нейното празнично ликуване. Знаят го всички родители, които намират време да поиграят с децата на кукли, на кубчета, на автомобилчета. Дейност, която би трябвало по някакъв начин да бъде въведена като задължителна и, разбира се, възможна.

Възрастният при играта си с детето притежава спрямо него това предимство, че разполага с много по-широк опит, което ще рече, че може да отиде по-далече с въображението си. Именно затова децата така много обичат да имат за свои другари в игрите родителите си. Например, ако заедно играят с кубчета на „постройки“, възрастният ще знае как да помогне, защото по-добре пресмята пропорциите и равновесието, притежава по-богат репертоар от форми, на които може да се подражава, и така нататък. Играта се обогатява, придобива органичност и по-голяма продължителност, пред нея се разтварят нови хоризонти.

Не става дума да се играе „вместо детето“, като на последното се предостави унизителната роля на зрител. Става дума да се поставим напълно в негова услуга. То е, което командва. Възрастният играе „с него“ и „заради него“, играе, за да стимулира неговата способност да изобретява, за да го въоръжи с нови похвати, които то ще употреби, когато играе самичко. Въобще играе, за да го научи да играе. И докато играят, разговарят. Научава се от детето да говори чрез играчките, да ги именува и да разпределя роли помежду им, да превръща грешката в някакво ново хрумване, а жеста — в цяла история, служейки си с онова, което Брунер (вж. Дж. Брунер. Психология познания. М., 1977) нарича „свободата да се оставиш във властта на предметите“. Възрастният, както прави и това детето, се научава да поверява на играчките си тайни послания, защото на тях се пада да кажат на детето, че му желаем доброто, че може да разчита на нас, че нашата сила е и негова сила.

Така в играта се ражда „театърче“, в което играят парцаленото мече и минибагерът, къщурките макети и автомобилчета, на сцената излизат приятели и роднини, появяват се и изчезват герои от приказките.

В тази игра и детето, и възрастният могат да срещнат даже скуката, но само ако играчката бъде принудена и ограничена да изпълнява само техническата си роля, бързо изучавана и бързо изчерпвана. Тук са нужни чести промени на сцената, сценични ефекти, скокове в абсурда, благоприятни за открити.

Възрастният, стига да иска, без много труд може да научи детето на основните начала на „драматизацията“. И после те двамата са, които ще издигнат тази драматизация на по-високо и плодотворно равнище, отколкото това би могъл да стори със своите все още неукрепнали и ограничени сили малкият откривател.

В думата „театърче“ вече прозвуча намекът — без по-нататъшно уточняване — за марионетки и кукли. Тук те лично ще се появят на авансцената. Очарователни малки личности! Към тази мъглява характеристика аз няма да прибавя нищо друго. И през ум не ми минава в описването на техния чар да започна да се състезавам — ни повече, ни по-малко — с автори като Гьоте и Клайст.

Три пъти през живота си съм бил кукловод. Като дете, когато развивах дейност в килера под едно стълбище: там имаше прозорче, което като че ли нарочно беше направено, за да служи като амбразура към сцена; като млад учител, когато преподавах в първоначалните класове и разигравах куклите пред учениците си в едно селце на брега на езерото Маджоре (помня, че един от тези ученици именно във въпроси и отговори разказваше в своя „свободен дневник“ цялата си изповед при свещеника); и вече като възрастен, когато в течение на няколко седмици давах представления с куклите пред публика от селяни, които после ме даряваха с яйца и наденици. Кукловод — най-хубавата професия на света!