Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Същото прави детето, когато, седнало на стола, ни заявява, че кара влак, или когато взема (по липса на друго навигационно средство) пластмасовото си автомобилче и го кара да плува във ваната, или парцаления си мечо кара да играе ролята на самолет. Точно така Андерсен е превръщал една нищо и никаква игла или напръстник в герои на приключения.

Разкази за най-малките могат да бъдат съчинявани, като одушевяваме по време на храненето предметите, които се намират на масата или на ръчката на креслото. И ако привеждам тук някой и друг пример за такива разкази, то не е с цел да поучавам майките как да бъдат майки — опазил ме бог, — а само защото се придържам към правилото: ако твърдиш нещо — подкрепи го с пример.

Ето съвсем накратко няколко примера:

Лъжичката. С умисъл сбърканото движение на майката подсказва и други такива. Лъжичката се лута. Цели се в окото. Сблъсква се с носа. И ни дарява с бинома „лъжичка-нос“, който не бива да се изпуска. „Имало едно време един синьор, който имал нос като лъжичка. Не можел да сърба супата си, защото не успявал да пъхне в устата този нос лъжица…“

След това нека видоизменим бинома, като поставим на мястото на втората му съставка друга дума. Така ще получим нос кранче, нос лула, нос електрическа лампичка…

„На един синьор носът бил като водопроводно кранче. Всичко било много удобно: искал да се изсекне: отвори, после затвори… Но един ден кранчето прокапало…“ (В тази история детето със смях се сблъсква с нещичко от собствения си опит: не са винаги лесни за поддържане отношенията със собствения нос.)

„Господин един имал нос като лула, при това бил и страстен пушач… Съществувал и нос електрическа лампичка. Запалвал се, угасвал. Осветлявал насядалите около масата. Само че при всяко кихване крушката изгаряла и трябвало да я сменят…“

Лъжичката, след като ни е подсказала всички тези истории за носове, които, както изглежда, съвсем не са лишени от известен психоаналитичен подтекст (засягащ детето много по-отблизо, отколкото ние си мислим), може да стане и самостоятелно действуващо лице. Господин Лъжичко се движи, тича, пада. Завързва сантиментални афери с една вилица. Негов съперник е ужасният нож. В тази нова ситуация приказката се раздвоява: от една страна, следва или предизвиква реалните движения на лъжичката предмет; от друга — създава действуващото лице „господин Лъжичко“, при който от предмета е останало само името и известна негова способност да напомня отдалеч за първообраза си. „Господин Лъжичко беше висок-превисок, тънък-претънък, а голямата му глава така му тежеше, че едва си стоеше на краката. Затова по-лесно му беше да върви с главата надолу. По тази начин цял свят минаваше пред очите му обърнат наопаки и той разсъждаваше за всяко нещо «с краката нагоре»“.

Одушевяването довежда до „оличностяване“, до персонификация, както е в Андерсеновите приказки.

Чинийката. Ако позволим на детето, то ще я превърне в какво ли не. Тя ще стане автомобил, че и самолет. Защо ли да му я издърпваме от ръцете? Голяма работа, че щяла да се счупи още една чинийка! По-добре е да се намесим и ние и да активизираме играта — нали сме врели и кипели.

Чинийката лети. Отива на гости у бабини, у лелини при татко в завода… Какво трябва да им каже? Какво ще му отговорят? Ние, възрастните, ставаме, помагаме (с ръка) при полета на чинийката из стаята, тя се насочва към прозореца и през вратата изчезва в другата стая, за да се върне с един бонбон или друго някакво простичко „сюрпризче“.

Чинийката е самолетът, а лъжичката пилотира. Лети около настолната лампа като около слънце. „Извършва околосветско пътешествие“ — подсказваме ние…

Чинийката е костенурка… Или охлюв: чаената чаша му е черупката. (Чашата ще оставим на разположение на читателя: нека се поупражнява с нея сам.)

Захарта. След като ни е припомнила „първичните си данни“ („бяла“, „сладка“, „като пясък“), захарта разтваря пред въображението ни три пътя: единият е обусловен от „цвета“, вторият — от „вкуса“, третият — от „формата“. Когато пишех думата „сладка“, аз си помислих: какво ли би станало, ако така, просто изведнъж захарта изчезнеше от света? Всички сладки неща се превръщат в горчиви, и то без предварително да ни предупредят. Бабата си пиела кафето, но то било толкова горчиво, че тя почнала да се пита дали вместо захар не му е насипала сол. Горчив свят. По вина на зъл вълшебник. Вълшебникът Горчилко. (Подарявам този герой на първия, който вдигне ръка.)