Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Стъклото е чупливо. Това означава, че къщата на стъкления човек би трябвало да бъде от вси страни обвита в нещо меко. Тротоарите ще бъдат застлани с дюшеци. Ръкостискането ще бъде забранено(!). Тежката работа — също. Същинският лекар в тази страна ще бъде не медицинският работник, а стъкларят.

Стъклото може да бъде оцветено. Стъклото може да се мие. И така нататък. В моята енциклопедия на стъклото са посветени четири страници голям формат и почти на всеки ред ще срещнем дума, която би могла да придобие особено значение в нашата история за стъклените човечета. Черно на бяло тази дума стои написана там наред с разни сведения за химическите, физическите, производствените, историческите и стоковедските свойства на стъклото, стои си там и не предугажда, че мястото й в приказката отдавна е приготвено.

Действуващото лице, което е от дърво, трябва да се пази от огъня, който може да му подпали нозете, във водата то не потъва, удари ли те с юмрук — все едно, че са те цапнали с тояга, обесиш ли го — няма да умре, а рибите не могат да го изядат. Тъкмо всички тези неща се и случват на Пинокио, защото е от дърво. Ако беше железен, приключенията му щяха да имат друг характер.

Човече от лед, от сладолед или от масло може да живее само в хладилник, иначе ще се разтопи. Ето защо неговите приключения ще се движат само в жизненото пространство между „камерата ледница“ и решетката с пресни зеленчуци.

Човечето от папирусна хартия ще има по-различни приключения от човечетата, направени от мрамор, от слама, от шоколад, от пластмаса, от дим, от бадемов крем.

В тази област стоковият анализ и фантазийният анализ почти изцяло съвпадат. И нека не ми казват, че вместо приказки по-добре ще е да произвеждаме от стъклата прозорци, а от шоколада — великденски яйца: в този вид истории фантазията си играе на люлка между действителност и измислица, което аз намирам много градивно, нещо повече — дори задължително: който прекроява действителността, той основно я овладява.

Не по-различно от нашите стъклени или сламени човечета са задвижени действуващите лица от рисуваните разкази — комиксите. Тези герои следват логиката на някаква своя отличителна черта, която ги различава от другите и която им стига, за да ги сблъсква винаги с все нови приключения или винаги с едно и също приключение, което в различните си варианти и преправки се повтаря до безкрайност. Тук отличителната черта не е външна, а в повечето случаи е нравствена.

След като познаваме нрава на Паперон деи Паперони — богаташа вариклечко и хвалипръцко, — както и на неговите помощници и противници, можем лесно да наизмислим хиляди истории за него. Истинското изобретяване на тези „постоянно завръщащи се“ действуващи лица става един-единствен път: останалото е в най-добрия случай вариации, а в най-лошия — щампа, до краен предел изстискване на темата, серийно производство.

Прочели десетки, а понякога и стотина разказа за Паперон деи Паперони (независимо от всичко заниманието е увлекателно), децата са напълно в състояние да си измислят други такива истории сами. След като са изпълнили дълга си на потребители, те би трябвало да получат възможността да се проявят и като творци. Жалко, че за последното малцина ги е еня.

Да съчиниш, че и да нарисуваш разказ в картинки е упражнение във всяко отношение къде по-полезно, отколкото да развиеш тема за „деня на жената“ или за „празника на цветята“. За това е нужно да измислиш сюжета, да съобразиш как да го поднесеш и построиш, как да разположиш картинките, да съчиниш диалозите, да направиш външна и психологическа характеристика на героите и така нататък. Децата са схватлив народ и всички тези неща ги увличат, особено когато ги оставим да действуват сами. В същото време — да се чудиш — в училище те получават по родния си език тройки и двойки.

Понякога основната черта на действуващото лице може да получи материален облик на предмет: например, както е при Попай — консервена кутия със спанак.

И така нека нашите герои бъдат двама близнаци, единият на име Марко, а другият — Мирко; дето и да ходят, всяко братле носи като оръжие със себе си по едно чукче, единствената отлика помежду близнаците са дръжките на чукчетата: Марко носи чукче с бяла дръжка, а Мирко — с черна. Приключенията им могат да бъдат предсказани предварително независимо от срещата им: било че те са налетели на крадец, било че тях ги е посетил призрак, вампир или лошият вълк. Само като им погледнеш чукчетата, става ясно кой е победил. Родени без страх и трепет, братлетата са нападателни и кавгаджии, предназначени за безпощадна борба (с всички средства и без много-много да ги подбират) срещу чудовища от всякакъв вид.