Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

— Не разбира, но е доволно: значи все нещо става в главичката му — възразява на детската лекарка, която й изглежда премного рационалистка, една майка, свикнала да води с бебето в люлката съвсем „възрастни“ разговори. — Каквото и да казвате, докторке, то ме слуша!

— Не те слуша, а просто те гледа, доволно е че си до него, че се занимаваш с него…

— Не, не, все нещичко разбира, нещо в главичката му работи — остава на своето си майката.

Да се свърже гласът с лицето, та това е също труд, плод на някаква, макар и елементарна умствена дейност. Тъй че майката, която разговаря с още неразбиращото бебе, така или иначе извършва нещо полезно — не само защото със своето присъствие му осигурява усещането за безопасност и топлинка, но и затова, че доставя храна за неговата „нужда от стимули“.

Често пъти изобретателната и поетична майчина реч превръща обичайния ритуал на къпането, преповиването, папкането в игра между двама: всяко свое движение майката съпровожда с неизчерпаеми нови фантастични хрумвания, скоропоговорки, дори стихчета.

— Сигурна съм, че когато му надявам обущенцата на ръчичките вместо на крачетата, на него му е много смешно.

Едно шестмесечно бебе много се забавлявало, когато майка му вместо да насочи лъжичката към устата му, я насочвала към собственото си ухо, като че ли искала него да нахрани. Бебето развеселено трепкало и настоявало шегата да се повтори.

Някои от тези игри са вече станали традиция. Например много разпространен е обичаят, когато бебето „папка“, то да бъде уговаряно да изяде още една лъжичка „за лелка“, „за бабка“ и т.н. Обичаят не е чак толкова разумен и аз мисля, че добре съм го подчертал в стихчето, което следва:

Но бебето поне до известна възраст с охота се включва в играта, защото тя държи будно вниманието му, заобикаля трапезата му с най-разнолика публика и превръща неговата закуска в „закуската на краля“. Играта изтръгва храненето от веригата на всекидневната скучна рутина и му придава нещо като символически смисъл.

Да ядеш се превръща в естетическо действо, в „игра на ядене“, в „закуска рецитал“. Обличането и разсъбличането също стават по-интересни, ако вземат облика на „игра на обличане“ и „игра на разсъбличане“. И тук ми идва наум да попитам Франко Пасаторе дали неговата дефиниция за „Театър — Игра — Живот“ не се разпростира и върху тези прости и всекидневни събития, но нямам телефонния му номер…

Майките — поне по-търпеливите — всеки ден имат възможност да установяват колко действено е „хайде да играем на…“. Една от тези майки ми разказваше, че момченцето й много бързо се научило самичко да закопчава всичките си копчета, след, като тя, докато го закопчавала, все му разказвала историята на малкия Копчо, който търсел къщичката си и все не я намирал. Накрая хлътва в нейната врата и бил доволен и предоволен. Сигурно майката е казала не „врата“, а „вратичка“, като е злоупотребявала с умалителните, което никак не е за препоръчване. Но самата случка е отрадна и многозначеща. Тя показва голямата значимост на въображението при възпитателната дейност.

Грешка би било обаче, ако си въобразим, че историята с Копчо може да запази чара си, написана и отпечатана. Не, тя си остава част от — нека заемем израза от Наталия Гинзбург 12 12 Гинзбург, Наталия (1916) — италианска писателка, родена в Сицилия; принадлежи на поколението, развенчало субективистичните идеали на Габриеле д’Анунцио и утвърдило ново, по-реално съдържание, пределна яснота и пестеливост на изразните форми и преобладаването на диалога в системата на тези форми. Авторка е на романите: „Път за града“ (1942), „Всичките наши вчера“ (1952); „Валентино“ (1957), „Вечерни гласове“ (1961), „Малките добродетели“ (1962); „Семеен лексикон“ (1963) и др. — Бел.пр. — „семейния лексикон“. Защо ще му е на детето книжка с такава приказка, ако то отдавна се е научило вече да се закопчава и дори не си спомня за това свое затруднение? От напечатаното на хартия то очаква нещо по-интересно. Тъй че който иска да съчинява истории за най-малките, за още недораслите дори до Палечко, той би трябвало, както ми се струва, да се заеме отблизо с анализа на „майчината реч“.

Майката, която се преструвала, че иска да пъхне лъжичката в ухото, е прилагала, без сама да подозира това, един от съществените принципи на художественото творчество. Тя е „очуднявала“ лъжичката, извличайки я от света на баналното, придавала й ново значение.