Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Моля да обърнете внимание: написал съм „чукчета“, а не „гумени палки“. В никакъв случай тук не може и дума да става за някакви си две неофашистчета…

Силният идеен заряд на горния вариант — нека ми бъде позволено да направя и това отстъпление — не би трябвало да въвежда в заблуда. Той не беше програмиран, а възникна сам. Работата стои така: веднъж бях намислил да напиша нещо за близнаците на приятеля ми Артуро, които се казват Марко и Америго. Написах имената им на лист хартия и почти неусетно за самия мен започнах „фантастично“ да ги „обработвам“. Получиха се двете имена „Марко“ и „Мирко“, които ми се струваха по-симетрични и по-подходящи за близнаци от първоначалните. Трето попадение беше думата „martello“ (мартело) — чукче, очевидно дъщерна клетка на сричката „мар-“ от Марко, отчасти контрастирана, но и отчасти подсилена от „мир-“ на Мирко. Множественото число „martelli“ (мартели) — чукчета, възникна не по логически път, а като рима на „gemelli“ (джемели) — близнаци, рима — непроизнесена гласно, но безгласно присъствуваща. Така получих образа картина: двама близнаци (джемели) — верни братлета, въоръжени с чукчета (мартели). Останалото следваше от само себе си.

Съществуват и действуващи лица, чиято характеристика е „дадена“ от самите им названия. Такива са: „Пиратът“, „Разбойникът“, „Следотърсачът“, „Индианецът“, „Каубоят“ — по-нататъшни обяснения не са и нужни.

Ако пожелаем да изобретим някакъв нов тип каубой, трябва много да внимаваме при избора на неговата отличителна черта, привичка или на предмета атрибут, който като негова емблема винаги го придружава.

Каубой „храбрец“? Банално. „Лъжец“? Изтъркано. Каубой, който свири на китара или на банджо, е премного традиционен. Да продължим търсенето сред музикалните инструменти… Каубой, който свири на пиано, е вече по-обещаващо нещо… Но може би още по-добре ще бъде да го представим как винаги мъкне пианото със себе си, натоварено върху кон носач…

Както и да го наречем, Джеки Рояла или Бил Пианото, каубоят си има винаги два коня: той сам на първия, пианото — на втория. Обикаля самотен сред хълмовете на Толфа, а когато спре на бивак, разтоварва пианото и започва да си свири приспивната на Брамс или вариациите на Бетховен върху валса от Диабели. Вълци и чакали започват да се стичат отдалече, за да го слушат. Кравите, известни любителки на музиката, започват да дават по-голям млеконадой. В неизбежните схватки с бандити или шерифи Бил Пианото не си служи с пистолет. Своите врагове той обръща в бягство, като ги поразява с фугите на Бах, с атонални дисонанси, с избрани откъси из „Микрокосмоса“ на Бела Барток… И така нататък.

„Мисловната дейност — пише Л. С. Виготски в своя труд «Мислене и реч» (вж. «Избранные психологические исследования», М., 1956) — започва със словесния и «жестов» диалог между бебето и родителите му. Самостоятелното мислене започва тогава, когато детето за пръв път успее «да погълне» тези родителски разговори и да ги «смели» вътре в себе си.“

В началото на тези кратки наблюдения върху „домашната фантастика“, която получава първоначалния си тласък от майчината реч, аз избрах като уводно мото този цитат, след като бях отбутнал настрана много други изказвания на същата тема. Защо именно него? Защото ми се струва, че Виготски е казал просто и ясно това, което други казват и пишат с толкова големи усилия, че накрая никой не може да ги разбира.

Диалогът, за който говори съветският психолог, е преди всичко монолог на майката или на бащата, състоящ се от ласкави окуражителни звуци, усмивки, от тези дребни събития, които малко по малко подтикват разпознаването на родителите, изненадата, глобалния отговор с подритването, гукането като реч преди езика.

Особено майките не се уморяват да говорят на бебето, и то още от първите седмици на живота му. Те като че ли се стараят да го държат повито в облак от нежни и топли думи. И при това майките го правят така спонтанно, като че ли са чели това, което Мария Монтесори 11 11 Монтесори, Мария (1870–1952) — италианска педагожка, първата жена в Италия, получила докторат по медицина; занимава се отначало с обща медицина и педагогика, след това с бавноразвиващи се деца, накрая създава възпитателни центрове за всички деца, чиито родители желаят да ги поверят на нейния метод на възпитание, развиващ творческата свобода, чувствата и паметта у детето без принуда и наказание. Авторка е на: „Научна педагогика“ (1909). „Етапите на възпитанието“ (1936), „От детето към юношата“ (1948). — Бел.пр. казва за „поглъщащия ум“ на бебето, което именно чрез такова „поглъщане“ интериоризира езика и всякакви други сигнали от външния свят.