Кармен Рийд - Много гот

Тръгна към красивата тента, розова, съвсем в стил Барби, отвътре с драперии, като истинска приказка с позлатени маси и столове.

— Чудесно е — обърна се тя към Дени, все още напрегнат, защото Том можеше да съсипе всичко.

Много редици чаши за шампанско бяха подредени до прибори и наситено розови салфетки. На всички маси бяха поставени малки златни звезди, които блестяха, огромни, пищно аранжирани букети от яркорозови рози със слънчогледи и много бръшлян.

Навсякъде личеше пръста на Дийпа: и кичозните хартиени вятърни мелници закачени навсякъде, и азиатската Барби, облечена в сари, която целува Кен в тениска, кацнали върху огромната торта в бяло и розово. Беше впечатляващо, но най-важното бе, че отразяваше тяхната същност. Щяха да си направят точно сватбата, която искаха… стига Том да се появеше.

Ана и Роби вече се стрелкаха по дървения подиум, хванали се за ръце, и се преструваха, че танцуват.

— Какво друго мога да направя? — обърна се Ив към Дени.

— Няма кой знае какво. Тук сме от осем сутринта. Трябва ни Том. — Усмихна й се окуражително, поне така се надяваше. — Ела да видиш гледката от върха.

Поведе майка си и двете деца по пътеката към полукръга столове, наредени за церемонията. Хълмът бе малък, но от върха се спускаше стръмно на другата страна и се разкриваше великолепен пейзаж от тъмнозелени гори, малки села, църкви с кули и червени покриви. Слънцето блестеше така ярко, че човек оставаше с впечатление, че е в Италия; понякога Кент можеше да бъде истинска прелест.

— Страхотно — каза Ив. — Готова съм да заплача, а има още четири часа.

— Знам, и аз съм така — усмихна се Дени.

— Дали Том е добре? — попита го тя. — Ти снощи виждал ли си го?

— Да, излезе с приятели и се върна малко след единайсет. Стори ми се съвсем добре… нормален. Е, беше малко нервен, но иначе си бе съвсем наред.

Дени я прегърна през раменете и тя се насили да се усмихне.

— Защо просто не си отидем вкьщи, да се върнем и да се върнем малко по-късно. Сигурен съм, че той ще се появи, и то в дънки, специално избрани за сватбата.

— Не може да бъде!

— Всъщност нямам представа. Пази в дълбоки тайна какво ще облече.

— Май не можем да направим нищо повече — съгласи се Ив, погледна тъмните кръгове под очите на сина си и добави: — Трябва да се наспиш, Дени.

— Знам, но няма да е точно днес.

— Наистина ли мислиш, че той ще дойде?

— Да. Защо не? Те са чудесна двойка. Надявам се всичко да тръгне както трябва. — Толкова бе спокоен. Мил, искрен и спокоен. Но какво да каже човек за сватбите напоследък? Надяваш се всичко да се получи, поне за известно време, че ако все пак се разведат — шансовете в най-добрия случай са 60 на 40, — ще запазят добрите си отношения и ще си спомнят хубавите моменти.

— Мамо, защо не си поканила ветеринаря? — попита Дени, докато слизаха по хълма.

— А… Прекалено важен ден е все пак… А и ние… Ние го даваме по-бавно. — По-добро обяснение не успя да измисли. — Пък и имах твърде много други неща, за които да мисля.

— Ясно — отвърна Дени, но усети как го обхваща тъга заради майка му.

— А аз до кого ще седя? — попита Ив. — Да не би да е до Джозеф? Да не би Ана да се е разпоредила кой къде ще бъде?

— Не, не. Настанена си до изключително привлекателния зрял и неженен чичо на Дийпа. Нямам представа как се е получило — усмихна се Дени.

— Аз също, можеш да си сигурен.

Щом се върна, в промеждутъците, докато къпеше децата, гладеше официални дрехи, лъскаше обувки и се занимаваше с косата си, не спря да набира мобилния телефон на Том. Той не се обаждаше. Включваше се непрекъснато гласовата поща. Не можеше да определи какво съобщение да остави. Дали строго? Нещо, с което показва, че му съчувства? Остави и двете, после реши да поговори с Дийпа.

Само че се обади майка й и каза, че Дийпа спяла.

— Тя добре ли е? Нали не се притеснява за нищо? — попита веднага Ив.

— Да се притеснява ли? Не! Толкова е щастлива и доволна. Че защо ще се притеснява?

Хм. Това или означаваше, че всичко с онази луда глава Том е наред, или просто Дийпа не бе споделила с останалите къде се намира годеникът й.

— Косата ми е ужасна! — Ана излезе от банята, където се бе скрила, за да огледа кока си на шаферка, украсен с панделка, и сега бе готова да заплаче.

— А ти какво искаш? Ще се опитам да я направя както предпочиташ.

— Просто я вържи на опашка. Нищо префърцунено.

— Сигурна ли си, че Дийпа няма да има нищо против? Тя ме беше помолила да го направя така.