Кармен Рийд - Много гот

— Пет пари не давам. — Нацупена страшна муцунка. — И без това е ужасно, че трябва да облека това противно сари.

— Изглеждаш страхотна в сари — опита се да я убеди Ив. Наситенорозово и златно се оказаха доста неудачен избор за Ана. Приличаше на жертва на някой вампир.

Беше вече един, време отново да се натоварят на колата, да пуснат вентилатора докрай, за да прогонят топлината, и отново да се насочат към мястото на сватбата с надеждата Том да се появи.

Когато пристигнаха, бе паркирана само още една кола — на Дени. Докато слизаха обаче, тя видя Дени, изтупан и много красив, да се приближава към тях и да маха.

— Той е тук! — реши тя. — Чакай само да го видя!

Забързаха към другата част на тентата, насочвани от Дени.

— О, Том! — бе първата й реакция.

— Ааа! — Ана наддаде нещо като писък.

Синът й стоеше пред нея в бял официален костюм, синя плисирана риза и за пръв път от тринайсетгодишен подстриган късо. Изглеждаше невероятно. Променен. И го знаеше. Беше се ухилил доволно.

— Извинявай, мамо — започна той, усмихна й се широко и я прегърна. — Не исках да ви стряскам. Просто се погледнах в огледалото тази сутрин, видях се в дрехите, които смятах да облека, и си казах „Да, бе“. Това вече е друго. Ще се женя. Ще ставам баща. Имах нужда от промяна.

— Аз не спрях да се терзая заради теб, а ти си ходил на пазар и на фризьор!

— Е, и много мислих. Вървях ли вървях и… мислих.

— И какво измисли? — Опитваше се да говори строго, но това бе невъзможно с Том, защото бе млад, малко глуповат и наивен, но пък с толкова добро сърце.

— Измислих, че всичко ще стане много гот.

— Гот? Гот? Е, щом ще бъде гот… тогава всичко е наред. — Ив бе скръстила ръце, но така и не можа да му се ядоса.

— И написах наново брачните си клетви. Всички ще се опулят, гарантирам.

— Няма начин — каза му Ана. — Това са просто сантиментални дивотии.

— Ана! И ти вярваш в тези дивотии. Не се преструвай, че не вярваш. Както и да е, нали мама изглежда страхотно? — отбеляза Том.

— Още съм ти сърдита — отвърна Ив. — Не се опитвай да се измъкнеш.

— Великолепна си — усмихна й се той. — Направо падам от кеф заради косата ти.

Ана и Роби се изкискаха и просто нямаше смисъл повече да се прави на сърдита и бе най-добре да се усмихне на Том. Та това бе денят на сватбата му.

— Влизайте… време е за първата бутилка този ден. — Дени се отправи да атакува хладилника в тентата.

За какво бъбриха и се смяха, докато си правеха пикник на тревата и изяждаха сандвичите, плодовете и тортата, които Ив бе донесла, заедно с двете леденостудени бутилки шампанско, тя не можа да си спомни.

Освен казаното от Том.

— Сандвичи с яйца! Мамо! Не мога да ги ям… младоженецът не може да лъха на яйца.

— Всичко е наред. Дошла съм подготвена — успокои го Ана и бръкна в огромната си раница. — Ще вземеш „Тик-так“, специално за теб ги донесох.

Тя наблюдаваше четирите си деца да се смеят и да се шегуват и сърцето й се изпълваше с гордост, всъщност бе готова да се пръсне, затова отблъсна мисълта, че това е някакъв край. Следващия път, когато щяха да си направят семеен пикник, щяха да присъстват и Дийпа, и бебето. Но това бе хубаво, не бе тъжно, нали? Защо тогава се чувстваше толкова разстроена?

Първият гост, който пристигна малко след три следобед, бе Джозеф. Той спря смешната си малка кола, която според нея никак не му отиваше. Беше прекалено висок за миниатюрното возило. Изскочи и се разгъна също като герой от анимационен филм, облечен в бял ленен костюм… и по всичко личеше, че е сам. Усмихваше им се, махаше им, понесъл огромен увит пакет, който притисна до гърдите си, когато Ана се хвърли към него.

Ив погледна Роби, който не се затича, но застана на края на одеялото и заподскача от радост.

— Това е татко ми Джофус, това е татко ми Джофус — повтаряше безспир и всички се разсмяха.

Джозеф целуна всички, дори Дени и Том, а Роби грабна на ръце и го прегърна.

— Казвай, Том, как си? — попита Джозеф.

— Много гот.

— Естествено. Браво. Много хубава риза… Как е госпожата?

— Супер… остават й около три седмици и половина до старта, но се оправяме. Добре е.

Джозеф подаде пакета и преди още Том да го отнесе под тентата, добави:

— Имам още един малък подарък и искам да поговорим, така че щом ти остане малко време… преди церемонията, ако може, нали?

— Добре, ама не трябваше, да знаеш.

— Напротив.

Джозеф седна на одеялото до тях, прегърнал Ана от едната страна, а Роби се зае да си поиграе с връзките на обувките му.