Рик Риърдън: Похитителят на мълнии

Измърморих, че ще се старая повече, а господин Бранър се взираше тъжно в стелата , все едно лично е присъствал на погребението на момичето.

После ми каза да вървя да обядвам.

Класът се беше събрал на стълбите пред музея, откъдето се виждаше чудесно цялото Пето авеню.

Наближаваше силна буря — никога досега не бях виждал по-черни облаци. Може би се случваше заради глобалното затопляне, но от Коледа насам времето беше доста странно — ужасни снежни бури, наводнения, горски пожари, причинени от мълнии. Нищо чудно сега да се задаваше и ураган.

Като че ли никой друг не забелязваше скупчилия се над главите ни мрак. Няколко момчета замерваха гълъбите с бисквитки. Нанси Бобофит се опитваше да бръкне в чантата на една жена, но госпожа Додс, разбира се, блееше.

С Гроувър седяхме на ръба на фонтана, отделно от останалите. Не искахме хората да мислят, че сме от „онова“ училище с ненормалниците, които другаде не могат да се справят.

— Оставане след часовете? — предположи Гроувър.

— А, не, Бранър е точен. Но не разбирам защо трябва постоянно да ми дава толкова зор. Аз да не съм гений!

Гроувър замълча. Реших, че ще последва дълбокомислен философски коментар, с който ще се опита да ме утеши, но вместо това той попита:

— Може ли да ти изям ябълката?

Нямах кой знае какъв апетит, така че му я дадох.

Загледах се в потока таксита по Пето Авеню и си представих апартамента на майка ми, на няколко преки от тук. Не я бях виждал от Коледа. Прииска ми се да скоча в едно такси и да си отида у дома. Тя щеше да ме прегърне и да ми се зарадва, но също така щеше и да е разочарована. Щеше да ме изпрати обратно в „Янси“ и да ме помоли да се старая повече, нищо че беше шестото ми училище за шест години и най-вероятно и от него щяха да ме изхвърлят. Нямаше да понеса тъжния й поглед.

Господин Бранър застана с количката си в основата на рампата за инвалиди. Заръфа целина и се зачете в някаква книга с меки корици. Отзад на количката стърчеше червен чадър и с него тя приличаше на моторизирана масичка за кафе.

Тъкмо понечих да развия сандвича си и Нанси Бобофит застана пред мен с грозните си приятелки — явно й беше омръзнало да краде от туристите — и хвърли наполовина изядения си обяд в скута на Гроувър.

— Опа! — Ухили ми се с кривите си зъби. Цялото й лице беше покрито с оранжеви лунички, все едно някой я беше опръскал с боя.

Опитах се да запазя спокойствие. Училищната психоложка милион пъти ми беше казвала да броя до десет, за да овладея гнева си. Само че бях толкова бесен, че направо изпуших. В ушите ми бумтеше.

Не си спомням да съм докосвал Нанси, но в следващия миг тя се озова по задник във фонтана и крещеше:

— Пърси ме бутна!

Госпожа Додс се материализира до нас.

Някои от децата шушнеха:

— Видя ли…

— … водата…

— … сякаш я сграбчи…

Нямах представа за какво говорят. Но бях наясно, че пак съм загазил.

Щом се увери, че горката Нанси е добре, и обеща да й купи нова тениска от магазина за сувенири в музея и така нататък, госпожа Додс насочи вниманието си към мен. В очите й проблясваха доволни пламъчета, сякаш цял срок беше чакала да сторя нещо подобно.

— Така, миличък…

— Да, знам — измрънках аз. — Един месец изтриване на стари учебни тетрадки.

Грешка.

— Ела с мен — заповяда тя.

— Чакайте! — извика Гроувър. — Аз бях. Аз я бутнах.

Погледнах го изумено. Не можех да повярвам, че иска да ме прикрие. Та той изпитваше ужас от госпожа Додс.

Тя го изгледа толкова ядосано, че брадичката му и няколкото косъма върху нея се разтрепериха.

— Не ми се вярва, господин Андъруд — каза тя.

— Ама…

— Стой ТУК!

Гроувър ме погледна отчаяно.

— Няма нищо, друже. Благодаря, че опита.

— Миличък… — излая госпожа Додс към мен. — Веднага!

Нанси Бобофит се ухили доволно.

Хвърлих й най-красноречивия си поглед „ще ти го върна тъпкано“. Нямах нищо против да ме накажат, задето съм я бутнал. Просто ми се щеше да помнех как съм го направил.

Обърнах се към госпожа Додс, но нея вече я нямаше. Стоеше пред входа на музея, вече беше изкачила стълбите и ми махаше нетърпеливо да я последвам.

Как беше успяла да се придвижи толкова бързо?

Това ми се случваше често, мозъкът ми задрямваше и преди да се усетя, вече бях пропуснал нещо. Сякаш парченце от пъзела на Вселената пропадаше някъде, а аз се озовавах зяпнал в останалото на мястото му празно пространство. Училищният психолог веднъж ми обясни, че това се дължало на СДВ — мозъкът ми погрешно разбирал видяното.