Рик Риърдън: Похитителят на мълнии

Господин Бранър ни събра около една четириметрова каменна колона с голям сфинкс на върха и заяви, че това е стела и някога е отбелязвала гробницата на момиче на нашата възраст. След това започна да обяснява за изсечените по нея надписи. Опитвах се да го слушам, защото ми беше интересно, но всички наоколо говореха и щом им кажех да млъкнат, другата придружаваща учителка — госпожа Додс, ми хвърляше смразяващ поглед.

Госпожа Додс беше дребна и идваше от Джорджия. Преподаваше ни математика и винаги носеше черно кожено яке, макар да беше поне на петдесет. Изглеждаше достатъчно зла да блъсне някой „Харли Дейвидсън“ в шкафчето ти в коридора. Появи се в „Янси“ по средата на учебната година, когато предишната ни учителка по математика получи нервен срив.

От самото начало госпожа Додс хареса Нанси Бобофит и реши, че аз съм дяволско изчадие. Посочваше ме с костелив пръст и с меден гласец казваше: „Пак ли ти, миличък“ и после цял месец трябваше да оставам в класната стая след часовете.

Веднъж, след като ме беше накарала да трия отговорите от тетрадката за упражнения до полунощ, казах на Гроувър, че според мен госпожа Додс не е човек.

— Напълно си прав — отвърна той сериозно.

Господин Бранър продължаваше да говори за древногръцките погребения.

Когато стигна до изрисувания гол мъж върху колоната, Нанси Бобофит се изкикоти и аз се обърнах.

— Млъкни най-после!

Прозвуча доста по-силно, отколкото възнамерявах.

Цялата група се засмя. Господин Бранър прекъсна разказа си.

— Господин Джаксън, искате да добавите нещо ли?

— Не, господине — изчервих се аз.

— Може би ще ни кажете какво е това? — посочи едно от изображенията върху стелата .

Погледнах я и веднага изпитах облекчение, знаех какво представлява.

— Това е Кронос, който изяжда децата си, нали?

— Да — отвърна господин Бранър, който очевидно чакаше още нещо. — И го е направил, защото…

— Ами… — напънах се да си спомня. — Кронос бил върховният бог и…

— Бог?

— Титан — поправих се аз. — Нямал доверие на децата си, които били боговете. Затова, ъъъ… Кронос ги изял, нали? Съпругата му обаче скрила малкия Зевс, а вместо него дала на Кронос камък. После, когато пораснал, Зевс подлъгал баща си Кронос да повърне братята и сестрите му…

— Блякс! — обади се едно от момичетата зад мен.

— … и така се стигнало до голямата битка между боговете и титаните — продължих аз. — Боговете победили.

Откъм групата долетя кикот.

Зад мен Нанси Бобофит измърмори на приятелката си:

— И за какво ни е това? Като кандидатстваме за работа, кой ще ни пита защо Кронос е изял децата си!

— И така, господин Джаксън — обади се учителят, — да използвам отличния въпрос на госпожица Бобофит, защо това е важно за реалния живот?

— Спукана ти е работата! — прошепна Гроувър.

— Млъквай — изсъска Нанси, лицето й беше станало почервено от косата й.

Поне и Нанси си го отнесе. Единствено господин Бранър я хващаше, когато говореше такива неща. Ушите му бяха като радар.

Помислих върху въпроса му и свих рамене.

— Не знам, господине.

— Аха — въздъхна разочаровано господин Бранър. — Надявам се следващия път да се подготвите по-добре, господин Джаксън. Зевс дал на Кронос да пие вино с горчица, което го накарало да изплюе останалите си пет деца, които, разбира се, предвид, че били безсмъртни богове, през цялото това време си живеели напълно непокътнати в корема на титана. Боговете победили баща си и го захвърлили в Тартар — най-тъмната бездна на Подземния свят. В тази връзка, време е за обяд. Госпожо Додс, ще ни изведете ли навън?

Децата се изнизаха едно по едно — момичетата се държаха за корема, а момчетата се бутаха и гримасничеха като идиоти.

С Гроувър тъкмо тръгвахме след тях, когато господин Бранър се обади:

— Господин Джаксън.

Вече се бях досетил какво ще последва.

Казах на Гроувър да не ме чака и се обърнах към учителя.

— Да, господине?

Господин Бранър ме гледаше настойчиво с кафявите си очи, които сякаш бяха на хиляди години и бяха видели какво ли не.

— Трябва да научиш отговора на въпроса ми.

— За титаните ли?

— За реалния живот. И защо това, което учим тук, е важно за него.

— А!

— Това, което ще научиш от мен, е жизненоважно. Трябва да подхождаш към него с цялото си внимание. Очаквам само най-доброто от теб, Пърси Джаксън.

Щеше ми се да се ядосам, той изискваше прекалено много от мен.

Така де, беше готино, когато в клас си правехме състезания и господин Бранър, облечен в древноримска ризница, размахваше меч и ни изкарваше на дъската, за да изредим имената на всички римляни и гърци, на техните майки, както и в кое божество са вярвали. Само че господин Бранър очакваше от мен да бъда по-добър от останалите! Аз имах дислексия и синдром на дефицит на вниманието (СДВ), което означаваше, че не мога да се съсредоточавам, заради това имах и проблеми с четенето. А той искаше не просто да не отстъпвам на останалите, ами дори да съм по-добър от тях. Как, като дори не можех да запомня всички имена и събития, да не говорим и да ги напиша правилно.