Рик Риърдън - Похитителят на мълнии

Хрумна ми една идея — глупава, ама идея. Долепих гръб до ствола на голямата ела и размахах червения дъждобран пред звяра, като възнамерявах да отскоча встрани в последната секунда.

Само дето не се получи точно така.

Бикът се засили към мен с разперени настрани ръце. Знаех си, че на която и страна да отскочех, пак щеше да ме хване.

Времето забави своя ход.

Приклекнах леко, за по-добър отскок, и тъй като нямаше смисъл да се мятам встрани, скочих право нагоре, стъпих за миг на главата на минотавъра, колкото да се оттласна и да направя превъртане във въздуха и се приземих на врата му.

Как успях да го направя!? Нямах време да мисля по въпроса. След по-малко от секунда устременото чудовище заби глава в дървото и от удара тялото му така се разтресе, че едва не ми изпадаха пломбите.

После започна да се клатушка наляво-надясно, за да ме събори. Хванах се здраво за рогата, за да не изхвърча. Гръмотевиците и светкавиците продължаваха да тътнат, дъждът валеше право в очите ми. Миризмата на гнила плът ме задушаваше.

Минотавърът се разтресе и заподскача като бик на родео. Ако се беше сетил да се стовари настрани върху ствола на дървото, щеше да ме смачка, но явно той знаеше само една посока: напред.

Междувременно Гроувър започна да стене в тревата. Исках да му изкрещя да млъкне, но не можех и дума да изрека, тъй като както се тресях, ако си отворех устата, щях да си прехапя езика.

— Храна! — изстена Гроувър.

Човекът бик се насочи към него, започна да рие с копито в земята и сведе глава, за да атакува. Представих си отново как беше стиснал майка ми за гърлото и как тя беше изчезнала в проблясък светлина и яростта потече във вените ми като първокласен бензин. Преместих и двете си ръце върху единия рог и задърпах назад с всички сили. Чудовището се спря, изпръхтя изненадано и после прас! — полетях във въздуха!

Приземих се по гръб в тревата. Главата ми се удари в камък. Надигнах се, виеше ми се свят, но в ръце държах един рог — изключително остро оръжие с големината на нож.

Минотавърът се впусна към мен.

Без да се замислям, аз се претърколих на една страна и се изправих на колене. В мига, в който звярът изтрополи край мен, замахнах с всички сили и забих отчупения рог право под косматия гръден кош.

Човекът бик измуча страшно. Олюля се, хвана се за гърдите и изведнъж започна да се разпада. Не като майка ми със златист отблясък, а като шепа песъчинки, отнасяни малко по малко от вятъра — също както предишния път беше изчезнала госпожа Додс.

И накрая от него не остана и следа.

Дъждът беше спрял. Тътенът на бурята се беше отдалечил.

Миришех на обор, коленете ми трепереха. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Бях изнемощял, скован от страх и мъка. Току-що бях видял с очите си как майка ми изчезва. Идеше ми да легна и да заплача, но трябваше да се погрижа за Гроувър, който се нуждаеше от помощта ми. Успях някак да го повдигна и се запрепъвах под тежестта му надолу към светлините на къщата. Плачех за майка ми, но не изпусках Гроувър — нямаше да го оставя.

Последно си спомнях как се свлякох на дървена веранда, на тавана се въртеше вентилатор, около лампата кръжаха пеперуди, над мен се надвесиха изплашени лица — познат мъж с брада и красиво момиче с руси къдрици. Момичето каза:

— Той е. Трябва да е той.

— Тихо, Анабет — отвърна мъжът. — Все още е в съзнание. Да го занесем вътре.

Сънувах странни сънища с разни животни. Повечето искаха да ме убият. Останалите искаха храна.

Като че ли се будех на няколко пъти, но всичко ми се струваше толкова невероятно, че просто изпадах обратно в безсъзнание. Помня, че лежах на меко легло и ми даваха с лъжица някакъв крем с вкус на пуканки с масло. Едно русо къдраво момиче стоеше надвесено над мен и се подсмихваше, докато обираше остатъците от брадичката ми.

Когато видя, че очите ми са отворени, попита:

— Какво ще стане на лятното слънцестоене?

— Моля? — изграчих аз.

Тя се огледа, сякаш се тревожеше, че някой ще я чуе.

— Какво става? Какво е откраднато? Остават ни само няколко седмици!

— Съжалявам — измънках аз. — Аз не…

На вратата се почука и момичето бързо напъха лъжица крем в устата ми. При следващото ми събуждане я нямаше.

Едър рус мъж с фигура на сърфист стоеше в ъгъла на стаята и ме наблюдаваше. Имаше сини очи, и то най-малко десетина — на бузите, челото, на опакото на ръцете.

Когато най-накрая наистина дойдох в съзнание, установих, че наоколо няма нищо странно, само дето всички бяха по-мили, отколкото бях свикнал. Седях в люлеещ се стол на огромна веранда и гледах зелените хълмове отвъд поляната. Лекият ветрец носеше дъх на ягоди. Краката ми бяха покрити с одеяло, а главата ми — подпряна с възглавница. Всичко беше чудесно, само дето все едно през последните няколко дни скорпион беше свил гнездо в устата ми. Езикът ми беше пресъхнал и изтръпнал и ме болеше цялото чене.