Рик Риърдън - Похитителят на мълнии

Майка ми ме погледна строго и заговори с тон, който никога преди не бях чувал:

— Пърси, говори!

Запелтечих за стариците от сергията за плодове и за госпожа Додс, а тя не отделяше очи от мен с мъртвешки пребледняло лице, осветявано от светкавиците.

Грабна чантата си и ми хвърли дъждобрана.

— Скачайте в колата. И двамата. Веднага!

Гроувър се затича навън, но всъщност не беше точно тичане. По-скоро галопираше, косматата му задница смешно подскачаше и сега изведнъж разбрах какво се криеше зад историята му със заболяването на мускулите на краката. Разбрах как беше възможно да тича толкова бързо, а като ходи, да накуцва. Вместо стъпала, той имаше копита!

Носехме се в нощта по тъмни черни пътища. Вятърът разклащаше колата. Дъждът плющеше по предното стъкло. Не знам какво успяваше да види мама, но не отлепваше крак от педала на газта.

При всеки проблясък на светкавица поглеждах седналия до мен на задната седалка Гроувър и се питах дали не полудявам или пък дали той не си беше обул някакви шегаджийски космати панталони. Но не, спомнях си тази миризма от екскурзиите до зоологическата градина. Миризмата на мокро животно.

— Значи… с майка ми… се познавате? — бе единственото, което ми дойде наум.

Очите на Гроувър бяха вперени в огледалото за обратно виждане, макар зад нас да нямаше коли.

— Не точно. Досега не сме се срещали. Но тя знаеше, че те държа под око.

— Държал си ме под око?

— Пазех те. Но не съм се преструвал, че съм ти приятел — добави той веднага. — Наистина съм ти приятел.

— Ъъъ… А какво точно си?

— Сега това няма значение.

— Ама ако от кръста надолу приятелят ми е магаре…

— Хее! — извика той рязко.

И преди го бях чувал да издава същия звук, но все си мислех, че така се смее, като е нервен. Сега осъзнах, че е по-скоро раздразнено блеене.

— Козел!

— Какво?

— От кръста надолу съм козел.

— Нали сам каза, че няма значение.

— Хее! Някои сатири биха те изпотъпкали с копитата си заради такава обида!

— Хей! Чакай малко! Сатири… като в митовете на господин Бранър?

— А онези старици на сергията мит ли бяха, Пърси? А госпожа Додс?

— Значи все пак признаваш, че госпожа Додс съществуваше?

— Разбира се.

— Тогава защо…

— Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко чудовища щеше да привлечеш — отговори Гроувър, сякаш се разбираше от само себе си. — Ние спускаме мъгла пред очите на хората. Надявахме се да решиш, че Милостивата е била халюцинация. Но уви, ти започна да се досещаш кой си.

— Кой с… чакай малко, какво искаш да кажеш?

Странният рев се чу отново, някъде зад нас, по-близо отпреди. Каквото и да ни преследваше, не се беше отказало.

— Пърси, — обади се майка ми, — толкова много има за обясняване, но сега не му е времето. Първо трябва да те заведем на безопасно място.

— Безопасно от какво? Кой ме преследва?

— Е, не е кой знае кой — обади се Гроувър, очевидно все още не ми беше простил за сравнението с магаре. — Само господарят на мъртвите и най-кръвожадните му слуги.

— Гроувър!

— Извинете, госпожо Джаксън. Дали не бихте могли да карате по-бързо?

Мъчех се да проумея какво се случваше, но без особен успех. Знаех, че не сънувам. Въображението ми не беше чак толкова развинтено. Никога не бих могъл да сънувам нещо толкова шантаво.

Мама рязко зави наляво. Тръгнахме по по-тесен път, препускахме покрай притъмнели ферми и залесени хълмове и табелки с надпис „Наберете си ягоди“ върху бели огради от заострени колове.

— Къде отиваме? — попитах.

— В летния лагер, за който ти разказах. — Гласът й беше напрегнат, сякаш се опитваше да прикрие страха си. — Там, където баща ти искаше да те изпрати.

— И където ти не искаше да ходя.

— Моля те, скъпи. И без това ми е достатъчно трудно. Опитай се да разбереш. В опасност си.

— Само защото някакви баби срязаха някаква прежда.

— Не бяха обикновени баби — обади се Гроувър, — а мойрите. Знаеш ли какво означава, когато се появят пред теб? Правят го само ако ти… ако някой ще умре.

— Аха. Каза „ти“.

— Не, казах „някой“.

— Имаше предвид „ти“, тоест аз.

— Имах предвид „ти“ в смисъла на „някой“. Не „ти“ като „ти“.

— Момчета! — намеси се майка ми.

Тя завъртя волана надясно и за миг зърнах фигурата, която се беше опитала да избегне — черна трептяща сянка, която остана някъде зад нас в бурята.

— Какво беше това?

— Почти стигнахме — отговори мама, сякаш не беше чула въпроса. — Още около километър. Моля ти се. Моля ти се. Моля ти се.