Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Когато наближи завода, Саша си спомни колко рано беше ставал, прохладата на утринната улица, потока хора, вливащ се през портала, студената пустота на утринния цех. Никога не беше се увличал по техниката, но искаше да работи в завода, примамваше го самата дума „пролетарий“, включването му във великата революционна класа. Началото на живота му, поетично и незабравимо.

Още първия ден го изпратиха спешно да товари вагони. Можеше да откаже, Юрка Шарок например отказа и го пратиха в механичния, стана ученик на един фрезист. А Саша отиде, забравиха го и той не напомни: нали все някой трябва да товари вагоните. Тогава му се струваше, че животът никога няма да свърши, че всичко предстои, всичко ще дойде тепърва. С брезентовата роба и брезентовите ръкавици под дъжд и сняг, в жега и студ той разтоварваше и товареше вагоните на откритата площадка в задния двор, вършеше това, което бе нужно на страната. Презираше чистичкия Юра, който се бе уредил в топлия светъл цех.

Цялата им бригада вкупом нахълтваше в стола, хората се отдръпваха от тях — техните роби и ватенки бяха изцапани с боя, вар, гипс, въглища. Те бяха шумни, псуваха. Саша си спомняше някогашния командир на дивизия Морозов, тих човек, излязъл от партията поради несъгласието си с непа и после пропил се. Спомняше си Аверкиев, техния бригадир, който също се бе пропил — напуснала го жена му, и още няколко такива излезли от релсите хора. Те не бяха алчни за пари, стигаше им да спечелят за четвъртинка водка, кръшкаха от работата на парче, препираха се с отговорника и с десятника, пазаряха се за по-лека работа, предпочитаха почасовата, а най-вече урока — определена задача, след изпълнението на която можеш да си вървиш. Тогава работеха бързо, с всички сили, но само за да офейкат по-раничко. Саша не ги смяташе за истински работници, но в тях го привличаше нещо трогателно и човешко — бяха хора с неуреден живот. Макар да хитруваха при получаването на наряда, никога не се мамеха помежду си, нищо не прехвърляха върху другаря си. И въпреки че Саша не участвуваше в техните разпивки, не разправяше казармени вицове, не се състезаваше с тях в цинизми, те се държаха добре с него.

Тази сборна, от кол и въже, скапаняшка бригада обикновено я пращаха на случайни работи, но понякога и на основната — товаренето на готовата продукция, на кутиите с боя във вагони. Често дълго време не идваха празни вагони, кутиите с боята се трупаха на високи камари в двора, после изведнъж пристигаха вагоните, композиция след композиция, и тогава изпращаха за товарене всички бригади, включително и Аверкиевата, в която работеше Саша.

Облата кутия с боя тежеше осемдесет килограма. По подпрените дъски я изтърколваха до вагоните и нареждаха: първата редица, върху нея втората, върху втората третата. Дъските бяха стръмни, трябваше да се затичаш и да покатериш по тях кутията, във вагона да я поставиш върху основата й плътно до другите, за да се събере определената бройка. Осем часа да не изправяш гръб, да търкаляш цилиндри по осемдесет килограма всеки, да се катериш с тях по стръмните дъски, да ги поставяш върху основата им — тежка работа е тая. Хем трябва да бързаш, след теб тича другарят ти, той не може да чака на дъската, засилил се е и ако се пипкаш секунда-две повече с твоята кутия, бавиш цялата верига, нарушаваш ритъма. Отначало Саша не успяваше да поставя кутията на точно определеното място. После му показаха: трябва да хванеш с две ръце основата на цилиндъра, рязко да го повдигнеш, да го извъртиш на ръба и да го поставиш. И щом показаха това на Саша, той вече никого не бавеше.

Обикновено на боята работеха двете основни бригади: първата — от татари, дошли на гурбет от Уляновска област, втората — от руснаци, от професионални товарачи, стремящи се да припечелят повече, товаренето на боята се заплащаше добре.

Веднъж при наряда десятникът Малов каза:

— Аверкиев, дай човек за първа бригада, там един се е разболял.

— Иди ти — обърна се Аверкиев към татарина Гайнулин.

— Не искам — отговори Гайнулин.

— Лившиц!

Лившиц, як нискочел евреин, се отърва с шега:

— Не мога да ида при тях, не ядат свинско.

И тогава Малов каза:

— Нямам време да слушам вашите дебати. Щом не можете да решите, аз ще определя някого.

Малов беше решителен човек, демобилизиран командир на взвод, приличаше на борец и нали някога бе работил като товарач, съумяваше да държи изкъсо дори разюзданата бригада на Аверкиев.

— Определяй! — отговори Аверкиев. Погледът на Малов се спря върху Саша.