Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Малкова слушаше внимателно, пушеше, после, като угаси фаса в пепелника, попита:

— Ами как така вие, комсомолец, сте изпуснали брат си?

— Когато го затвориха, аз бях на шестнайсет години.

— По време на революцията шестнайсетгодишните командуваха полкове.

Малкова изрече това така, сякаш тя самата бе командувала полк на шестнайсет години. Може пък и да е командувала?! Държи се като войник, мършава една, с кожена куртка, с цигара в устата… Е, че какво! Всички ли сме длъжни да командуваме? Полковете няма да ни стигнат! И от тоя рижав чироз зависи дали ще го пратят в завода, или ще го натирят нейде из джендемите. В института се говори, че целият випуск ще бъде разпределен в Западен и Източен Сибир.

Юра се усмихна.

— Брат ми е много по-голям от мен, как можех да му повлияя?

Малкова прегледа книжата на бюрото си, намери листа, който й трябваше.

— Главното управление на основната химическа промишленост ви е изискало за стопанско юридическа работа. Откъде знаят за вас?

— Преди влизането си в института работих в химически завод, трябва им юрист. Не съм губил връзката си със завода, затова са ме изискали.

Малкова се намръщи.

— Всички гледат да останат в Москва. А кой ще работи в провинцията? В органите на съда и прокуратурата?

Бавно, като обмисляше всяка дума, Юра отговори:

— За да работиш в органите на съда и прокуратурата, трябва да ти вярват, да имаш безупречно име. Когато брат ти е затворник, това доверие е невъзможно.

— За да работиш в органите на съда и прокуратурата, трябва преди всичко да бъдеш истински съветски човек — поучително произнесе Малкова, — нима историята с брат ви може да попречи на това?

— Но нали самата вие ме попитахте: Как съм изпуснал брат си? Освен това смятам, че и на промишлеността са нужни образовани юристи.

Малкова се изправи и каза:

— Ще докладвам вашия въпрос на началника на управлението, а после комисията по разпределението ще реши окончателно.

Стана и Юра.

— Готов съм да работя там, където ме изпратят.

— Има си хас да не сте готов — усмихна се кисело Малкова, — получавали сте стипендия, трябва да се отблагодарите.

— Безспорно аз искам да остана в Москва — внушително произнесе Шарок, — тук са моите родители, възрастни, болни хора, а аз съм всъщност единственият им син. Но това — той посочи листа на бюрото — е инициатива на завода. Трябва им юрист, който добре да познава химическото производство.

— Всички, които искат да останат в Москва, си намират сериозни доводи — каза Малкова — и всички имат ей такива авторитетни искания от различни учреждения.

Тя помълча, после неочаквано добави:

— От друга страна, партийната организация на института препоръчва да ви изпратим на друга работа. Между другото също в Москва.

— Не знам нищо за това… Къде по-точно?

Тя отговори уклончиво:

— Има вакантни места… Например в прокуратурата. Но вие предпочитате завода, нали?

— Да, предпочитам завода. Там съм работил и съм се формирал, оттам ме изпратиха да уча. На завода дължа много неща.

Достойноството, с което Юра произнесе тези думи смекчи Малкова.

— Ще имаме предвид и вашето желание, и искането на Главното управление на химическата промишленост. С една дума ще получите решението на комисията.

От такава жена да зависи съдбата му! Тя сигурно е довтасала от някакво си Орехово Зуево, а него, кореняка московчанин, е готова да запокити на края на географията. Вярно казва баща му: „Москва се напълни със селяндури, а ние, гражданите, къде да се дяваме?“ Че и друго подмята: Препоръчват ни да ви оставим в Москва, в прокуратурата. Сигурно лъже… Пък може и да не лъже… Той има жилище в Москва, това се взема предвид…

Дори наистина да са го препоръчали, това още не значи, че ще го вземат. Ще попитат: защо брат ви е криминален престъпник? В едно истинско работническо, пролетарско семейство не може да има престъпници! Има нещо значи в такова семейство, не ще да е много свястно. Малко ли други проверени, наши хора си имаме?!

Романтичният образ на независим адвокат, създаден от момчешкото му въображение, с времето беше леко помръкнал. Практиката в съдилищата му показа обратната страна на медала. Видя прочутите адвокати не само в техните блестящи пледоарии, но и в суетнята, интригите, в ламтежа им за големи хонорари, видя ги как се подмазват на секретарките в съда, как за някакви си мизерни пет рубли втълпяват на тъпи бабички съвети в юридическите консултации, научи цената на разкошните им домашни кабинети, превръщани след работата с клиентите в трапезарии и спални. И все пак само този живот го привличаше.