Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Кого ли ще срещне там? Сигурно няма никого от старите колеги. А може и да има, не е минало чак толкова време, четири години.

Стария дървен портал го нямаше, на ново място бе построен тухлен, голям. И вратата беше на ново място, с каменни стълбове, широка. С фасада към площада се издигаше новото здание на заводското управление. Зад високата тухлена ограда се извисяваха нови корпуси. Площадът бе асфалтиран, сега на него имаше магазини, будки, павилиони. Заводът работеше, растеше, благоустройваше се. Ето това е то, истинското, заради което живее страната, в името на което трябва да живее и той въпреки всичко!

Оказа се, че секретар на партийната организация е Малов. Не твърде приятна изненада! Все така приличащ на борец, пооплешивял, вече не толкова червенобузест, колкото изглеждаше при товарачите, когато ги ръководеше, отслабнал, уморен, прежълтял. Зад голямото писалище седеше също както някога на перваза, подписвайки работническите купони, някак странешком, в края на писалището. Веднага позна Саша. Сякаш не бяха изминали тези четири години и Саша все така работеше в завода, попита:

— А, Панкратов… Какво става с тебе?

Саша му обясни проблема си.

— Добре — каза Малов, — аз ще присъствувам на заседанието на бюрото, ще кажа каквото трябва…

И този шикалкави, не иска да му даде характеристика…

— Зайцева каза да й занеса писмена характеристика.

— Хартишка й трябва — недоволно избуча Малов, — добре, ще напиша. Припомни ми къде си работил, какви обществени задължения си изпълнявал.

Той записа всичко, което му изреди Саша, после вдигна очи, насмешливо попита:

— Загази ли я най-сетне?

— Защо „най-сетне“?

— Натам вървеше работата. Добре де. Разходи се един час, ще я напиша тая характеристика.

— Искаше ми се да вляза в завода, да видя колегите…

Централната част на завода си бе останала в предишните сгради, новите корпуси се строяха встрани. Първи, втори, трети цех, механичния, котелното, ето го и гаража… На канала — черният директорски форд, край работния тезгях — Сергей Василиевич, шофьорът на директора. Той също позна Саша.

— В завода ли се върна?

— Дойдох по работа.

Сергей Василиевич носеше черен кожен костюм, шапка от северен елен и филцови валенки с галоши, набит, важен, независим, шофьор още отпреди революцията, приближен на директора.

Странно, колко много неща бе забравил и си ги спомни едва сега, когато дойде тук и отново видя цеховете, алеите, чу звуците на завода. Тогава всичко беше просто и ясно — работи, получавай заплата, изпълнявай комсомолски поръчения. Не си спомняше на някого да бяха приписвали политически грешки, тук се даваше продукция, строеше се завод. А може би и тук сега всичко е друго?! Интересно каква ли характеристика ще му даде Малов?

Малов му даде следната характеристика: „Дава се на А. П. Панкратов в уверение на това, че е работил в завода от 1928 до 1930 година включително като товарач, после като шофьор. Към работата се е отнасял добросъвестно, даваните му поръчения е изпълнявал. Участвувал е в обществената работа като секретар на ядката на ВЛКСМ в транспортния цех. Не е наказван.“

— Когато отида на заседанието на бюрото, ще добавя каквото трябва — обеща Малов.

Когато се върна от завода, Саша видя през дупчиците на пощенската кутия син плик. Писмо от баща му, неговият почерк е. Тези писма никога не бяха им носили радост. Баща му искаше да му пратят технологичните справочници. „На долния рафт са в шкафа, сигурно знаеш къде е долният рафт. Не бих посмял да те товаря с тази молба, но нямам кого друг да помоля. А да идвам за тях в Москва… Пристигането ми няма да достави удоволствие на никого.“

Това беше гласът на баща му, той винаги така говореше. Когато майка му питаше: „Ще обядваш ли?“, той отговаряше: „Мога и да не обядвам.“ „На заседание ли отиваш?“ „Отивам на танцова забава…“ Понеже недочуваше, все си мислеше, че говорят за него, караше се. Правеше кавга, ако не получеше ябълка сутрин или чаша кисело мляко преди лягане. Майка му онемяваше от страх още щом дочуеше стъпките му в коридора, той се прибираше, предварително недоволен от дома си, от жена си, от сина си, готов да направи забележка, да смъмри, да вдигне скандал.

Майката на Саша не се страхуваше от него само когато го ревнуваше. Сърцето на Саша изтръпваше от всичко, което ставаше тогава вкъщи: крясъци, блъскане на врати; от озлобения, заешки израз на маминото лице, от плача й.