Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Желанието се пробуди в него рано, но той го потискаше — тази слабост е недостойна за мъж, така мислеше тогава, на своите тринайсет години. Момчетата из двора говореха цинично за момичетата, лъжеха, хвалеха се, тези приказки отвращаваха Саша, той не играеше на „оракул“ с целувки — то беше пошло, еснафско, човек трябва да има други, по-висши интереси. Беше горд, не искаше да изглежда слаб, страхлив. В училище, на двора си бе създал име на силно и храбро момче, никой не знаеше какво му струва това, какво преодолява вътрешно.

Той отхвърли момичето с едрите колена и то се лепна за Яша Рашковски, Саша досега помни името му, беше стройно момче от семейство на известни московски балетисти. И той учеше в балетната школа към Болшой театър, беше с година или две по-голям от Саша, имаше бегач „Дукс“, с него изпъкваше сред велосипедната компания и веднъж предложи да отидат да се къпят не на Уча, а на Клязма, там намерил място, от което хубаво се скачало във водата.

Отидоха до Клязма, слязоха от велосипедите, съблякоха се, момчетата останаха по плувки, момичетата по бански, но скочи само Яшка — урвата наистина беше много удобна, стръмна, надвиснала над водата, но прекалено висока, дванайсетина метра, момичетата дори се страхуваха да застанат там, надничаха към водата, легнали на ръба. Момчетата не се решаваха да скочат, прекалено високо беше. Яшка скочи изопнат, изчезна във водата, после изскочи, с размах доплува до брега, където той беше полегат, и по стръмната пътечка се изкачи до урвата. Момичетата го гледаха с възхищение, и онова, с едрите колена, също. Яшка Рашковски беше възпитано момче, не се надуваше със скока си, не се фукаше, никого не подсторваше да скочи, легна на пясъка, подложи гръб на слънцето.

Саша беше скачал от кейовете, от лодка, но от кула или от висока урва никога. Но нали Яшка скочи, защо и той да не може? Трябва да скочи, да надвие страха си. Плува добре, добре се гмурка, най-важното е да се държи изправен, да се изопне като струна, да не пльосне по корем или по гръб, да влезе във водата с крака. Подтикваше го не чувството не на съперничество, а стремежът да преодолее страха си. Ако не скочи, ще се ядосва и рано или късно пак ще дойде, ще скочи. По-добре сега.

Стана, протегна се…

— Трябва да се топна…

Пристъпи към урвата и скочи, потъна дълбоко във водата, направи няколко бързи, припрени движения, за да изплува, озова се на повърхността, легна по гръб, пое си дъх… Отгоре, от урвата, го гледаха, и Яшка го гледаше, и онова момиче…

Тези детски спомени още повече разяждаха душата му: за какво калява волята си, за какво си изковава характер?

Някой го извика, той веднага позна гласа на Зида, озърна се, тя стоеше на дървената верандичка.

— Отбих се при майката на Федя, донесох й лекарство.

Саша знаеше, че Зида носи лекарства от Кежма, лекува селяните, помага им с каквото може, знаеше също, че учениците често отсъствуват или направо напускат училище, а в самото училище учебниците, тетрадките, дори моливите не достигат. Зида се мъчеше да издействува нещо от Кежма, ако не успяваше, минаваше с това, което имаше, обикаляше родителите, уговаряше ги да върнат децата в училище, понякога успяваше, понякога не. Разбира се, браво на нея, силна е, не се оплаква, но защо й е всичко това, защо се измъчва доброволно в тази дупка?

— Защо не идваш? — тихо попита Зида.

— Настроението ми е отвратително.

— Намини, Сашенка, домъчня ми за тебе…

— Ако ме видят, ще има да патиш. Да не мислиш, че не разбират за кого гориш газ нощем?

— Вече няма да паля. Щом се стъмни, ела. Ще изпържа прясна риба, тиганици.

Нейната близост, гласът й, познатият аромат на евтиния й парфюм развълнуваха Саша.

— Ще пием с Федя, как да дойда пиян?

— Какъвто си, такъв ела.

— Не мисли за тази глупава история, не се тормози — говореше му Зида, — Алфьоров отишъл в МТС-то, казал да ремонтират сепаратора, още същия ден го поправили. Той самият не иска да се води следствие.

— Откъде знаеш?

— Каза ми директорът на МТС-то, приятелки сме с жена му.

Измислила го е за негова утеха. Алфьоров може и да е ходил в МТС-то, да се е интересувал от сепаратора, но сигурно тя самата е молила директора по-бързо да го ремонтират. На Зида той каза:

— Щом тази история свърши, ще измислят друга. Ще намерят нещо.

— Всичко, което се случи с тебе, е случайност, такова нещо тук никога не се беше случвало.

— Слушай — изведнъж се сети Саша, — а твоят познат директор не може ли да ме изиска на работа в МТС-то? Сигурно им трябват хора.