Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Тъжен се прибираше от брега, вървеше по селската улица, хората го поздравяваха, сякаш нищо не беше се случило, сякаш не него бяха обвинявали във вредителство, сякаш бяха викали в Кежма друг човек. И той разбираше, че от гледна точка на селото наистина нищо не се е случило, че той никого не интересува, както са го докарали, така и ще го откарат, такива като него тук са виждали със стотици. Свикнали са с мъртви, с убити хора, с безследно изчезнали, дори не са подслонили децата на специалните заселници.

И председателят на колхоза Иван Парфьонович не обръщаше внимание на Саша, гледаше го равнодушно, нали съобщи където трябваше, там да си решават, той си има свои грижи.

На няколко пъти срещна Зида, тя го гледаше въпросително, той й кимаше за поздрав, но не спираше, виждаше вечер светлинката в прозореца й, но не отиваше. Мъчно му беше за нея, но не можеше да надвие себе си, не му беше нито до нея, нито до друг, нито да каквото и да било.

Общуваше само с Федя, отбиваше се в бакалницата ту за едно, ту за друго. Федя се държеше с него все така приятелски, веднъж го помоли да му поправи велосипеда.

— А, без мене — отговори Саша, — вече нищо няма да ви ремонтирам, оправяйте се сами!

— Ти заради сепаратора ли? — сети се Федя.

— Ами и заради него да е!

— Може пък да се размине — неуверено проговори Федя.

Саша изтръпна. Значи в селото разбират, че въпросът изобщо не е приключен. Може да се размине… А може и да „не се размине“. Знаят, че ако някой е обвинен във вредителство, отърване няма…

— Мисля, че ще се размине — малко по-уверено продължи да размишлява Федя, — сепараторът работи, откараха го в МТС-то и там казаха, че резбата се е изтрила, значи ти си бил прав. Пък и той не е лош човек.

— Кой?

— Иван Парфьонович, председателят, не е лош човек, стопанин нали е, можем да го разберем. Белката отиде надалече, кравите изпомряха, зърно не докарват, селяните хукнаха по строежите, иди, че работи само с жените. А жените гърлото ще му прегризят за сепаратора, искат си го. Е, казал ти две приказки, да беше преглътнал, а ти се държиш на голямо.

— Добре — прекъсна го Саша, — дай ми цигари, кибрит, налей ми газ — че да си вървя!

— Хайде де, Сашка, бъди човек, веригата ми се е свлякла, не мога да я наместя, после ще пийнем по чашка, имам пушена рибка, аз да съм ти сторил нещо лошо, а? И на Иван Парфьонович казах: не биваше тъй, Иван Парфьонович, той е градско момче, московско, искал е с добро, казвал е на жените, ама жените — дървени глави! Ще се уреди, Саша…

— Добре — съгласи се Саша, — покажи ми тоя велосипед.

Федя го преведе през бакалницата в задния двор, изнесе от къщата велосипеда. Докато го разглобяваше, опипвайки втулката, зъбчатките, звената на веригата, гайките, Саша си спомни велосипеда, който имаше като дете, стар, дамски, сглобен от части на най-различни велосипеди. Тогава караше добре, изправяше се на седалката, караше гърбом към кормилото, скачаше назад, пускайки велосипеда да мине под него. Максим Костин тичаше след него по двора, по улицата, Саша му даваше да се повози, а понякога и го возеше: Макс сядаше на седалката, а Саша въртеше педалите прав — нали дамските велосипеди са без рамка.

Велосипедът припомни на Саша вилата на Клязма. Много момчета и момичета имаха велосипеди, и то не комбинирани като неговия, а „Дукс“, „Айнфилд“. Струваха скъпо, но и хората тук не бяха бедни — „специалисти“, лекари, адвокати… Децата ходеха да се къпят на Клязма, а по-често на Уча — тя е по-широка. Пътечката се виеше покрай релсите, ту се спускаше в дерето, ту се изкачваше досами платното, изпод колелата пръскаше чакъл, вятърът шибаше в лицето.

Привечер курортистите се събираха на перона, разхождаха се, до като чакаха московския влак, добре гледани жени с леки летни рокли с дълбоки деколтета посрещаха мъжете си, солидни мъже в шантунгови костюми, с тежки чанти.

Саша идваше на перона, тикайки велосипеда, чернокос, гол до кръста, широкоплещест, почернял от слънцето, с хубав равен младежки загар. Жените го гледаха, усмихваха се, питаха: „Чие е това шоколадово момче?“ Това беше приятно на Саша, беше му сладко, тревожно. Само малко го дразнеше думата „момче“.

Вечер играеха на криеница в края на гората. Едно момиче, не си спомня името му, слабичко, високо, с едри колене, се криеше заедно: с него, притискаше се уж без да иска. Саша чувствуваше сухото му горещо тяло, искаше му се по-силно да го притисне, но не се решаваше, грубо му каза: „Не се върти, мястото ли не ти стига?“