Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

На кого да възложи да пише за тази брошура? Най-добре на някого от старите бакинци. Но кой остана от старите бакинци?

Орджоникидзе живя в Баку, работеше в Балахнински район, в нефтеното предприятие на Шамси Асадулаев — фелдшер в амбулаторията, малка къща в покрайнините на Рамани. ТОЙ добре си спомня тази къща: две стаи, в едната Серго живееше, а в другата приемаше болните. Хубава квартира за явки беше, удобна, кой ли не ходи при фелдшера. Там Серго работи около година, после идваше в Баку от време на време. Истински свидетел, хубав свидетел, но ще се извини със заетостта си, при това е приятел на Авел Енукидзе, как ще свидетелствува срещу приятеля си.

Вишински? Абсолютен негодник. Цял живот беше меншевик, то се знае, като меншевик може да не вършиш работа, само да говориш високопарно. През 1908 година в Народния дом в Балахани организираха съд срещу бакинските зубатовци — Шендрикови. Кой им беше защитник? Вишински. За една нощ говори пет пъти, така се опиваше от ораторското си изкуство този демагог, формалист! През лятото на седемнайсета се озова в Москва, бе началник на Арбатската милиция, тогава накачи но стените заповед за издирване и арестуване на Ленин, хем я беше подписал със собственото си име, тоя глупак: „А. Вишински“. След Октомврийския преврат измоли ТОЙ да го приеме, разкайва се, плака. Но нито с думичка не припомни как в Баиловския затвор делеше с него колетите си, там бяха в една килия. Разбираше с КОГО разговаря, разбираше, че ТОЙ не би му простил такова напомняне, че в замяна на онези жалки колетчета получава живота си. През 1920 година ТОЙ му помогна да влезе в партията, през 1925-а — да стане ректор на Московския университет, през 1931-а — прокурор на РСФСР, сега Вишински е заместник на генералния прокурор на СССР, но не става за свидетел по бакинските работи — в партията го презират.

Остава Киров. Преди революцията не е ходил в Баку, но след революцията пет години ръководи Азербайджан, имаше достъп до всички архиви, добре изучи историята на бакинската партийна организация, буден човек е, има тежест. Тъкмо той би могъл да отговори на брошурата на Енукидзе, с авторитета си да опровергае ненужната на партията версия и обратното, да подкрепи версията, укрепваща авторитета на партийното ръководство. На думи той превъзнася другаря Сталин — думите не са достатъчни. Именно затова извика Киров в Сочи, да поработи пред очите му, да покаже какво представлява сега. Тримата ще бъдат добра компания. Например и тримата обичат музиката: той просто я обича, Жданов дори свири на пиано, Киров е едва ли не меломан, ходи на опера и не сяда в правителствената ложа, а в партера — на всичко отгоре е и демократ! Винаги е мечтал да прилича на интелигент, на младини е участвувал в студентски любителски спектакли, макар че е учил в занаятчийско училище. Той беше виждал някъде негова снимка, дали у Серго, дали пък у самия Киров, жена му, Маркус, как ли се казваше, Мария Лвовна, му я показа: момче с униформена куртка с копчета, с униформена фуражка с кокарда, на кокардата — кръстосани чук и гаечен ключ — емблемата на занаятчийското училище. Но за хора, дето не са наясно, изглежда като гимназиална, дори като студентска униформа.

Да, ама не щеше да дойде! Оправдаваше се с болестта си, лекарите му препоръчвали Минералнте води. Какво ти е? Киселини… Че то кой няма киселини, това киселините болест ли са, ела тук, ще те излекуваме, ще поработиш с нас. „Какво разбирам аз от история…“ „Ами ние какво разбираме? Но работим, и ти поработи с нас.“

Да поживее тук, да му се повърти пред очите, всъщност никога не са живели заедно. Преди революцията изобщо не са се срещали, два-три пъти се видяха по време на Гражданската война. По-тясна връзка възникна помежду им, когато Киров оглави азербайджанската партийна организация, тогава идваше в Москва на партийни конгреси, на пленуми на ЦК, просто по работа. Правеше благоприятно впечатление, Орджоникидзе даваше за него добри отзиви, в чужбина не е ходил, не е емигрирал, кадрови партиен деец, непримирим противник на Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин, макар че с последния поддържаше дружески отношения. Той го издигаше. На Десетия конгрес — кандидат-член на ЦК, на Дванайсетия — член на ЦК, през трийсета година го включи в Политбюро. Той го изпрати в Ленинград, повери му събарянето на тази вечна крепост на фрондьорството, високомерието и опозицията. Той не оправда надеждите. Не надви града, а напротив, оглави го, завоюва си евтина популярност, сега се стреми към всесъюзна популярност, в противовес на другаря Сталин иска да изглежда умерен, добър, великодушен. Изказа се в Политбюро срещу екзекутирането на Рютин, после срещу екзекутирането на Смирнов, Толмачов, Ейсмонт. Повлече подире си и други членове на Политбюро. Дори Молотов и Ворошилов се колебаеха. Единствен Лазар беше категорично за разстрел.