Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Именно във физическата обсерватория той препрочете „Борис Годунов“… „Беглец разпопен… А на години е двайсет… А на ръст е дребен, гръд широка, едната ръка по-къса от другата, коси червеникави.“ И той тогава беше на 20 години, и той една година преди да завърши семинарията се отказа от духовната кариера, и той е нисък на ръст, с широки гърди, и косата му е възрижава, едната му ръка е трудноподвижна. Той вече не беше хлапе, безплоден мечтател, разбира се, не правеше никаква аналогия между себе си и Отрепиев, пък и този неудачник не го привличаше. И все пак външната прилика го порази. Порази го и прозрението на Пушкин за причината на несполуките на Отрепиев: бъбрив — издал огромната си тайна на една вятърничава полякиня, наивен и с будна съвест, измъчвал се е от средствата, към които трябва да прибягва всеки политик. „За Москва ще кажа пътя таен на вразите…“ Авантюрист-романтик, но не и политик! Всичко е имало в него: воля, честолюбие, храброст, плам, стремеж към победата, но и пълна неспособност да я укрепи, да се възползува от плодовете й. Да стигнеш до висшата власт и да не я удържиш — такава е съдбата на пишман-политиците, да удържиш властта е по-трудно, отколкото да я вземеш. Отрепиев не я е удържал. Това не би се случило, ако след възцаряването си в Москва Дмитрий бе повторил поне една десета от онова, което е вършил царят, за чийто син се е обявил.

Впрочем той мисли така сега, а как е мислил тогава, не си спомня. Ясно си спомня само как го порази външната прилика. Порази го съдбата на избягалия калугер, възнесен до върховете на светската власт. С времето този образ бе избледнял в паметта му, изместен от други исторически личности, завладели въображението му. И все пак нейде в недрата на мозъка му този образ бе съществувал. Дали не бе изплувал неосъзнато, когато срещна в Баку Софя Леонардовна Петровская, потомствената полска аристократка? Той й харесваше — пролетарски нелегален революционер, карбонар, с оръфан панталон, небръснат, мрачен, затворен, волеви и силен. Веднъж отиде в дома и, не я намери и когато отиде следващия път, тя със смях му каза:

— Съседското момиченце ми казва: Софя Леонардовна, търси ви някакъв страшен чичко.

Тогава той се позасмя, но остана доволен от характеристиката — искаше да се страхуват от него.

Софя беше деликатна жена с мек характер, грижеше се за него, всъщност тя беше най-голямата любов в живота му. Съчувствуваше на есерите, но никога не спореше с него, в нея я нямаше непримиримостта на партийните функционерки, не му натрапваше мненията си, напротив, отбягваше политическите спорове, виждаше, че всяко несъгласие го дразни. И не го дразнеше, беше единствената жена, която не го дразнеше. Ала отношенията им не продължиха много… Тя почина от туберкулоза.

Разбира се, той не е Отрепиев, тя не е Марина Мнишек. И все пак сега той допуска, че първите подбуждащи мотиви се бяха породили в него именно от тези образи, дремали нейде в далечните кътчета на мозъка му: полска аристократка и неизвестен, незавършил свещеник, нелегален, с още неясни, но амбициозни планове.

Един септември погребваха на Шиховското гробище Ханлар Сафаралиев, работник от нефтодобива, убит от черносотниците. Състоя се грандиозна демонстрация, ревяха заводските сирени, в колоната крачеше ТОЙ, крачеха Шаумян, Енукидзе, Азизбеков, Орджоникидзе, Джапаридзе, Фиолетов. ТОЙ държа реч, там беше и Соня. А половин година по-късно погребаха и нея на същото гробище. Нямаше демонстрация, не ревяха заводските сирени. Ковчега придружаваха съседки, познати поляци. Спуснаха я в ямата, засипаха я с пръст и си отидоха. А той остана, не искаше да се връща с непознати хора, нямаше за какво да разговаря с тях. Остана, приседна до прясната могилка.

Скалистият нос Шихово се вклиняваше дълбоко в морето, извисяваше се над Биби Ейбат, набучкан с безброй нефтени кули. Около тях не се виждаха работници, но кобилиците се движеха нагоре-надолу, извличаха нефт. Пролетта едва започваше, но слънцето вече грееше силно. ТОЙ седеше сам на хълма, на скалистия нос Шихово, на брега на Каспийско море, гледаше залива, безбройните нефтени кули. Бе погребал Соня, единствената жена, която ценеше, но мъката му не бе всепоглъщаща. Той бе минал през затвори — и през Батумския, и през Кутаиския — и през заточение в Източен Сибир, беше избягал от заточение, бяха си отишли неговите съратници от „Месами Даси“, в затвора бе умрял Кецховели, умрял бе и Цулукидзе. Всички си отиват и ще си отидат, човешкият живот е само миг в този кръговрат. Има само днес — и то е миг, но за революционера е миг истински живот. Само революционерът и властникът разбират нищожността на човешкия живот, но само властникът има право да щади себе си. Собственият живот не струва нищо, докато се бориш за власт, но след като човек я завладее, животът му се превръща в награда за победителя. Сега ТОЙ е победител, ще съумее да запази живота си, защото ще съумее да запази властта си.