Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Варя се разсмя.

— При него ли?!

— Какво имаш против?

— Аз, разбира се, знам, че човекът е произлязъл от маймуната, но защо трябва да ходим при него?

— Подценяваш го. Виталик е твърде влиятелен другар.

— Да влияе на другите.

— Няма ли да кандидатствуваш за театралния?

— Тази година няма. Ще работя.

— Къде?

— Ще ида някъде чертожничка.

— Варя! — възкликна Вика. — Виталий моментално ще те уреди. Има приятели в цяла Москва. Сега ще му се обадя.

Взе телефона, той имаше дълъг шнур, и набра някакъв номер.

— Вика се обажда.

От слушалката се чуваше джазова музика.

— Намали я тая твоя латерна! — заповяда Вика. — При мен е Варя — продължи тя, — моята съученичка, дето я видяхме на Арбат… Добре — тя кимна на Варя, — имаш много поздрави…

— Мерси!

— Слушай, тя иска да започне работа като чертожник-конструктор… В нашето училище… имаше засилено изучаване на чертане, тя чертае прекрасно. Какво? Кой е при тебе?… Не, не е интересно… Ами къде ще го намериш? (Явно ставаше дума за човек, заради когото Вика би се съгласила да отиде.) Не! Може вдругиден, в събота, Ерик ще дойде със сигурност, ще идем в „Метропол“… Сега ще я питам… Варя, свободна ли си вдругиден?

— Да.

— Свободна е. Ще дойде и Ерик… Аз пък ти казвам, че ще дойде! Инак мен и Варя няма да ни видиш. Трябва да го осигуриш на всяка цена, имай предвид…

Вика затвори телефона.

— Ела у нае вдругиден в шест, оттук ще тръгнем. Ще обсъдим и ще уредим твоите работи. И между другото ще се повеселим.

Тя се усмихна, разроши косата на Варя.

— Мога да те заведа при Павел Михайлович да ти направи прическа.

Павел Михайлович беше прочут фризьор, салонът му, близо до „Прага“, се казваше „Пол“. Навремето клиентките го бяха наричали точно така: „Господин Пол“. Като го нарече по име и бащино, Вика подчерта близкото си познанство с него.

Как ще се облече утре, с какво ще иде в „Метропол“? Варя си представи как ще стои до Вика — хлапачка с протрита блузка. Всичко, което има, е старомодно, грозно. Ами чорапите? Ами обувките? Тя ровеше в гардероба, обличаше се, събличаше се. Само старата синя рокля й стоеше прилично. „Булдожките“ с високите токчета ще трябва пак да измоли от Зоя, какво да се прави.

Цялата рокля на Вика беше обшита с мъниста, отпред беше малко под коляното, отзад почти до глезена и встрани по-дълга от едната страна. Роклята плътно очертаваше гърдите и талията й. Висока, руса, ефектна, с гладка кожа и големи сиви очи.

Тя си свали роклята, остана по бельо с цвят на чайна роза, така разсъблечена, си сменяше прическата, не бързаше, макар че срещата бе определена за седем, а вече наближаваше осем.

Звънеше телефонът, тя водеше сложни преговори с Виталий. Той не можел и не можел да намери Ерик, предлагаше да отидат при него. Вика заяви, че те и тук се чувствуват чудесно.

— Щеше да бъде още по-чудесно да сме с теб, но за съжаление ти трябва да стоиш на телефона.

Вика все още седеше пред тоалетката само по бельо. — Ленка Будягина идва ли у вас?

— Не е идвала от Нова година.

— Ходи ли у Юрка?

— Не съм я виждала, Юрка е ченге, не мога да го понасям!

Вика се извъртя със столчето, гневно погледна Варя — в тяхната къща не се говори така. Вика, брат й, баща им, целият техен кръг са приели действителността като даденост, като неизбежни условия за съществуване. Формата на това примирение е проста: почтителна сдържаност, никакви двусмислици, вицове, намеци — твърде добре се знае как свършват тези неща.

— Варя, запомни много добре! Ще те запозная с някои хора. Положението, което имат в обществото, е доста задължаващо. Ще трябва да си мериш приказките.

— Че какво толкова съм казала?

Вика не искаше да повтаря думата „ченге“, не беше я произнесла тя.

— Епитетите ти вонят на улица.

Варя пламна.

— Аз съм израсла на улицата.

— Не ме разбра. Не исках да кажа, че са вулгарни, и през ум не ми е минало. Но от някои неща и думи човек трябва да е настрана. Юра си гледа неговата работа, а ние с теб не можем да знаем каква е тя.

Варя мълчеше. Какво ли пък знае наистина?… Е, от опашки пред затвора разбира… Но Вика е права: този свят е нов, непознат за нея и тя трябва да се държи другояче.

— Просто не обичам Шарок, има един такъв неприятен поглед.

Вика я прегърна.

— Ти си ми умничка. „Животът е кратък“ — банални думи, но в тях има известна истина. А останалото не ни засяга. Нали така?

Когато Варя дойде у Вика, в апартамента беше тихо. Към девет къщата оживя, чуха се гласове, стъпки в коридора, затропаха врати. Вика не обърна на това никакво внимание: тук всеки си живее своя живот, никой не се интересува от другия, дори Вадим нито веднъж не надникна при сестра си. И Варя сравняваше това със своето общо жилище, където живееше с Нина, под нейния досаден контрол.