Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

И така кой остана? Вадим Марасевич? Той е все тъй приветлив, когато се срещнат на Арбат. Публикува статийки във вестници и списания, процъфтява, както и цялото му миличко семейство, хем те признаха съветската власт едва на седемнайсетата година от нейното съществуване.

Варя стоеше боса на перваза, по късо избеляло сукманче, миеше прозореца. Тъмни капки се стичаха по ръцете й, пълзяха по стъклото, събираха се в локвички между рамките.

— Ти защо не дойде да се снимаш?

— Забравих. А когато си спомних, беше вече късно.

— Слава богу, че поне не забравяш другите си задължения.

Варя хвърли парцала в легена с водата, скочи на пода.

— Не съм се била снимала. — Тя заизмъква чекмеджетата, извади снимки, сложи ги на масата. — Ето ме в шести клас, ето ме в седми, в осми. Между другото ето ме и в девети, снимахме се през есента. Не съм се променила много през тези шест месеца. Можеш да се убедиш.

Без да поглежда снимките, Нина спокойно съобщи:

— След два дена заминавам на семинар. Решавай какво ще правиш. Мога да ти помагам само при условие, че се готвиш за кандидатствуване. Инак ще трябва сама да се грижиш за себе си.

— Мисля, че няма защо много да се безпокоиш — отговори Варя, — започвам работа.

Ужасът, който Варя изживя на гарата, когато видя Саша, не минаваше. Видя й се страшно как го водеха под конвой, страшен изглеждаше самият той, блед, състарен, обрасъл с брада. И как покрай него по перона тичаха хора, загрижени само за едно — по-скоро да се качат във влака и да заемат по-хубави места. И как младите офицери, весели, румени, дори не погледнаха човека, когото водеха под конвой, те заминаваха за Далечния изток, убедени, че всичко е така, както трябва да бъде.

Още повече я порази Саша: как покорно крачеше, сам мъкнеше куфара си, със собствените си крака отиваше на заточение.

Защо не се биеше, не се съпротивляваше, защо не го носеха вързан? Ако се биеше, съпротивляваше, викаше, протестираше, ако го носеха с вързани ръце и крака, тогава щяха да го съпровождат не двама конвоири, а цял взвод, тогава нямаше да го качват в общ вагон, а в железен, с решетки, тогава хората нямаше да подтичват по перона така безгрижно. И тези максимовци и серафимовци с новичките военни униформи също нямаше да бъдат толкова самодоволни, ограничени, толкова послушни.

Саша се бе покорил.

Когато тя му носеше колетите в Бутирка, струваше й се, че тези високи, дебели, непробиваеми стени са иззидани заради Саша — толкова се страхуват от него тези въоръжени хора. Не, те не се страхуват от него, той не е страшен за тях, те са страшни за него. Затова тъй безропотно крачеше между двамата младички конвоири, които би могъл да повали само с едната си ръка. Не е можел.

Но Варя жалеше Софя Александровна, продължаваше да ходи при нея всеки ден, съобщаваше й разни новини, гледаше да я разтуши. Когато Софя Александровна започна работа в пералнята, пазаруваше вместо нея, вземаше й продукти срещу купоните.

Софя Александровна хвалеше Саша, наричаше го честен, мъжествен, безстрашен. Варя не възразяваше, но вече не мислеше, че Саша е мъжествен. Щом бе позволил така да го унижат, значи е като всички. И винаги е бил като всички, изпълнявал е каквото са му заповядвали. А сега са му заповядали да иде на заточение и той е тръгнал на заточение, покорно крачеше по перона, мъкнеше куфара.

Софя Александровна реши да даде под наем стаята на Саша. Варя й помогна да я приготвят за квартирантката. В гардероба видя кънките на Саша с износените обуща с дълги връзки, завързани на скъсаните места на възелчета. Софя Александровна взе кънките и заплака, те й напомниха детството на Саша.

А на Варя те припомниха мразовитата миризма на пързалката, петното бледа светлина на леда, оркестъра в раковината, горещия чай в бюфета, навалицата в съблекалнята. И нейните скъсани връзки бяха вързани на такива груби възли. Тези възли пречеха връзките да се промушват през дупките, беше дълга и широка да се обуеш.

Варя си спомни също как седяха в „Арбатски зимник“ и тя покани Саша да идат на пързалката. Тогава сякаш всичко беше завършило благополучно, Саша сякаш бе победил всички. Те се веселиха, танцуваха танго, румба, оркестърът свиреше „Мистър Браун“ и „Черни очи“, „Ах, лимончета“ и „Където и да скитах в пролетта цъфтяща“… И Саша защити някакво непознато момиче, държа се храбро.

Тогава, в „Арбатски зимник“, той й изглеждаше герой.

Сега тя разбра, че не е герой. И изобщо герои няма.