Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Има един огромен жилищен блок без слънце, без въздух, издъхващ от мазетата си миризми на загнило зеле и картофи. Претъпкани общи жилища, затънали в интриги и клюки. Стълбища, вмирисани на котки. Опашки за хляб, захар, маргарин. Купони. Интелигентни лъже с кърпени панталони. Интелигентни жени със захабени блузи.

И съвсем наблизо, на ъгъла на Арбат и Смоленския площад — свободният магазин, където има всичко, но само за притежателите на злато и чужда валута. И пак тъй наблизо, на улица „Плотников“ — закритият разпределител, където също има всичко. И пак тук, на Арбат, е „Арбатски зимник“, и в него има всичко, но за хора, които имат много пари. Не е честно, не е справедливо!

В шести клас Варя участвуваше в драмкръжока, водеше го бившата актриса Елена Павловна. Активистите я критикуваха, че поставя Островски и Грибоедов и не поставя агитационни пиеси от съветски автори. Уволниха Елена Павловна, а тя трябваше да издържа болната си дъщеря. Варя бе поразена от жестокостта, с която лишиха една стара жена от парчето хляб. Оттогава минаха три години, драмкръжокът не се възобнови, не можаха да намерят ръководител срещу такова мизерно заплащане. Всичко провалиха. И никой от виновниците не пострада. Варя бягаше от училищните събрания, там всичко беше решено предварително, беше унизително да вдигаш ръка. И Нинка ги защитава, Нинка е глупачка, има готов отговор за всеки въпрос. Въпросите са различни, а отговорите й са еднакви.

Варя намираше спасение в двора, сред момичета и момчета, несретни също като нея. Пушенето било забранено — момчетата пушеха, не било хубаво да си червиш устните — момичетата се червяха, пудреха се, пускаха си дълги коси, носеха ажурени чорапи, ярки шалчета.

Но сега и това ставаше безинтересно. Ужасът, който Варя изпита на гарата, я тласкаше да потърси друга независимост. Пък и по това време друга компания й замени двора.

Веднъж Варя срещна на Арбат Вика Марасевич с някакъв издокаран мъж на около четирийсет, много неприятен.

По-рано Вика не забелязваше Варя, а сега спря, дори я прегърна. Миришеше на страхотен парфюм.

— Виталик — моят приятел, Варя — моя съученичка…

Варя обърна внимание на тази лека неточност, някакви си пет класа разлика…

— Виждаш ли какви хубавици имаме ние на Арбат — продължи Вика. — А? Какво ще кажеш, Виталик?

Виталик вдигна глупашките си вежди, разпери ръце, не намери думи.

— Съвсем изчезна, не се обаждаш по телефона, не се отбиваш.

Варя никога не беше се обаждала на Вика, никога не бе ходила у тях.

— Как е Нина?

— Добре е, работи.

— Нина е сестра й — обясни Вика на спътника си, — обаждай се, и аз ще ти се обаждам.

Вика извади от чантичката си бележник, прелисти го, прочете техния телефонен номер.

— Има ли промяна?

— Не.

— Е, хайде, не изчезвай.

След два дена Вика й се обади и я покани у дома си.

Варя отиде.

Вика явно току-що беше станала, още беше по пеньоар, чорапите, коприненото бельо, роклята бяха небрежно хвърлени на фотьойла: тези парцали са нищо за нея, не им трепери.

Вика й показа гардероба си: поли, костюми, шлифери, обувки — шест-седем чифта. С малко ключе отключи дървено ковчежето стоеше на тоалетката сред флакончета и бурканчета, — там имаше обеци, гердани и брошки. Показваше й ги не за да се изфука, а да й демонстрира каква е модата, какво се носи в чужбина, разлистваше чуждестранни списания: от техните страници ги гледаха зиморничави хубавици, загърнати в кожени палта, с чорапи телесен цвят и лачени обувчици.

После седнаха до масичката, която изместиха към дивана, пиха кафе и ликьор „Бенедиктин“ от мънички чашчици, пушиха дълги цигари, позлатени на края.

Да, съвсем друг свят! Там стоят на опашки, пазаруват срещу купони. Тук пият кафе, пушат цигари, любуват се на чужбински моди.

— Нина знае ли, че си у нас?

— Не.

— Казвала ли си й, че се срещнахме?

— Длъжна ли съм да й докладвам?

— Добре си направила — похвали я Вика. — Аз уважавам сестра ти, девет години сме учили заедно. Но тя разсъждава по мъжки, безразлично й е всичко женствено, презира ме, знам. Нина е кон с капаци. Не че това е лошо, аз уважавам стремежите й, тя е общественичка, това е хубаво, прекрасно е! Но не всички са създадени такива.

— Нина иска всички да живеят като нея — каза Варя.

— Кой певец обичаш? — попита Вика, докато въртеше ръчката на грамофона. — Мелехов? „Момичета, на вашата дружка кажете…“ Не, банално е!…

Тя пусна Вертински, после Лешченко. „Из края Прибалтийски на всички аз до гуша съм дошъл…“ — Виталий има чудни плочи. Някой път ще идем да ги послушаме.