Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Лошо го научихте, Борис Савелиевич, от сутринта кисне тук, неудобно е от хората, това да не е черква, да събира огризките като просяк.

— Ще поговоря с него.

Борис вече не беше началник, но както и вчера, готвачката му сложи в чинията лъжица сметана повече.

— Трябва да й влезем в положението — каза Борис, — забранено е да се пускат просяци в стола, тя отговаря.

— Той е гладен — отговори Саша.

— Вижте какво, Саша — разпалено възрази Борис, — аз уредих на заточените да се хранят тук. Сега вече естествено не ме интересува, заминавам. Но за онези, които остават, това е въпрос на живот или смърт. А тях в края на краищата ще ги изгонят от стола. Предупреждавал съм ги: идвайте към два часа, когато служителите вече са обядвали, не вдигайте шум, не се набивайте в очи, тихо, кротко, внимателно. Ама чуват ли! Тоя довтасва още сутринта, кисне по цял ден, събира огризките, рецитира стихове, а стиховете, знаете, биват различни, и любителите на стихове са различни… Разбирате ме, нали?…

— В Париж хората се събират по кафенетата, бъбрят си, Игор така е свикнал.

— Аз бях свикнал с отоплен клозет — отсече Борис, — с баня, телефон, ресторант. Както виждате, отвикнах.

— Да го нахраним за последен път — предложи Саша, — аз ще платя, повикайте го.

Борис сви рамене, намръщи се, повика с пръст Игор.

Игор бе очаквал този знак, засуети се, тромаво се измъкна иззад масата, приближи, угоднически усмихнат.

— Какво става, получи ли парите за чертежите? — попита Борис.

— Обещали са ми, тия дни.

— Ами къде ти е дамата?

— Валерия Андреевна си замина за Ленинград.

— Завинаги ли?

— Завинаги.

— „Бе странна срещата ни, странна ще е нашата раздяла“ — промърмори Борис. — Хайде, сядай.

Игор бързо седна, сложи омачкания си каскет на масата, сепна се, премести го на колената си. Борис кимна към Саша.

— Утре ни…

Игор с понадигна и се поклони на Саша. Саша му се усмихна.

— Та тъй — продължи Борис, — утре ни изпращат на Ангара.

— Уредил съм: тебе и другите другари ще продължават да ви пускат тук. Но е време да разбереш: това не ти е кафене на Монмартър.

— Разбирам — наведе се над масата и прошепна Игор.

— Тук е закрит учрежденски стол. Обядваш и си тръгваш. Ако нямаш пари — не идваш. Такъв е редът тук. А ти го нарушаваш. Тебе може да те изгонят, но това както и да е. Заради тебе обаче може да изгонят и другите, твоите другари по заточение. Ясно?

— Ясно, но аз не съм заточен — бързо издума Игор.

— Ами какъв си, ако може да попитам? — насмешливо рече Борис.

— Не са ме съдили, само ме извикаха и ми казаха: Заминете за Канск, там ще живеете.

— Ходиш ли да ти отмятат присъствието?

— Ходя.

— Имаш ли паспорт?

— Никога не съм имал съветски паспорт.

— Имаш ли право да заминеш оттук?

— Не.

— Значи си също като нас. А сега хайде!

Борис и Игор отидоха до шубера и се върнаха: Игор с чиния борш, Борис с хляб и лъжица.

— Яж! — нареди му Борис. — И не бързай, никой няма да ти вземе яденето.

Игор ядеше мълчаливо, наведен над чинията.

— Нали си художник, можеш да рисуваш портрети.

Игор остави лъжицата, изтри устните си с пръсти.

— Не искат, казват, че в снимките имало повече прилика и били по-евтини.

— Можеш да плескотиш разни пейзажчета — настояваше Борис, — тук обичат тия работи, в клуба можеш да припечелиш нещичко за празниците. Трябва само да си раздвижваш мозъчните клетки и да не се мислиш за аристократ.

— Аз не се мисля — прошепна Игор.

— Лъжеш, мислиш се. А мен ме смяташ за плебей.

Игор врътна глава.

— Не, не за плебей.

— Ами за какъв?

Игор наведе глава, лъжицата му замря във въздуха.

— Смятам ви за простак.

И още повече се наведе над чинията. Саша не можа да сдържи усмивката си. Борис пребледня.

— Това не е ново за мен. Грубиян, плебей, простак — то е едно и също. В Русия. Не знам как е в Париж. Но тъй като плебеите, тоест, прощавайте, простаците са длъжни да хранят господа дворяните, аз ще ти оставя седем рубли — Борис извади от джоба си и отброи седем рубли — за десет обеда. Парите ще оставя в кухнята, инак ти ще ги излапаш за един ден. Виж, после, след като ометеш тези десет обеда, или ще си намериш друг простак, което е изключено, или ще започнеш да работиш, което е съмнително, или ще пукнеш от глад, което е най-вероятно.

Той отиде до шубера, поговори с готвачката, подаде й парите. Тя с недоволна физиономия ги хвърли в чинията, която й служеше за каса.

Саша стана. Стана и Игор. Каскетът му падна, той се наведе и го взе.