Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Бръснарят е самоук, одира ти кожата, никой не иска да се бръсне при него, а може пък да ми отива брада, да я оставя ли, какво ще кажеш?

Тя мълчеше, често-често кимаше и го гледаше.

— Как са всички? Живи, здрави?

Имаше предвид приятелите си — всичко ли е наред при тях?

Тя разбра за какво пита.

— Всичко е наред, всички са здрави.

Но мисълта, че всички са добре, а само Саша е зле, единствен той, кой знае защо именно той, тази мисъл бе непоносима. И тя се разплака, отпусна глава на ръцете си.

— Не плачи, трябва да ти кажа нещо. Тя извади кърпичка, изтри си сълзите.

— Ще обжалвам, делото ми е за дреболии, свързано е с института.

Надзирателят го прекъсна:

— За делото няма да говорите!

Но майка му не се уплаши, както се плашеше по-рано, когато се сблъскваше с грубата служебна сила. На лицето й се изписа познатият на Саша упорит израз, тя се напрегна, докато слушаше Саша, и го изслуша докрай. Именно това беше новото, което Саша видя у майка си.

— Заминавам за Новосибирск, всичко ще се нареди.

Не искаше да каже „Сибир“, затова каза „Новосибирск“.

— Щом пристигна, ще ти бия телеграма, а после ще ти пиша. Ще започна работа, не ми пращай пари.

— Предадох за тебе сто и петдесет рубли.

— Защо толкова много?

— И продукти, и ботуши.

— Ботушите — хубаво, но от продукти нямаше нужда.

— И дебели чорапи, и шал — тя вдигна очи, — на колко те осъдиха?

— Нищо работа — три години административно заселване, ще бъда на свобода. След половин година ще се върна. Татко идва ли?

— Идва през януари, а сега не можах да го извикам, обадиха ми се едва снощи. Как си със здравето?

— Прекрасно! От нищо не съм боледувал, храната е прилична, направо курорт!

Той гледаше да бъде весел, да я ободри, но тя виждаше как страда и също страдаше, насила се усмихваше на шегите му, също искаше да го ободри — да знае, че не е сам, че ще се грижи за него.

— На Вера й беше много мъчно, че не си я извикал, тя дойде с мен, не я пуснаха, и Полина не пуснаха.

Той някак си не беше се сетил за лелите.

Като бъркаше подготвените думи с думите, които й идваха наум сега, тя каза:

— Пази се, всичко това ще мине. Не се тревожи за мен, започвам работа.

— Каква работа?

— В обществената пералня, ще приемам бельото, на булевард „Зубовский“, съвсем близо до къщи, вече съм се споразумяла.

— Да се занимаваш с мръсно бельо?!

— Приех вече. Не сега, а след като дойда при тебе.

— Защо ще идваш при мене?

— Ще дойда.

— Добре, ще си пишем, ще се разберем — примирително каза Саша. — Идвал ли е някой от института?

— Онзи дребничкият, кривогледият…

Руночкин! Значи с колегите всичко е наред.

— Какво каза той?

— За заместник-директора…

Криворучко! Значи той е тук. Дяков не го е излъгал.

— В него е причината за всичко — издума тихо Саша.

Надзирателят стана.

— Свиждането свърши.

— В него е причината — повтори Саша. — Кажи това на Марк.

Тя закима, че разбира: Саша е арестуван заради заместник-директора, тя трябва да каже това на Марк. Ще каже, макар да знае, че е безполезно. Всичко е безполезно. Така да е, по-лошо да не е.

Три години са, ще минат, все някой ден ще свършат.

— И освен това му кажи: Не съм дал никакви показания.

Надзирателят отвори вратата.

— Излизайте, гражданко!

Саша стана, прегърна майка си, тя се сгуши на рамото му.

— И таз добра — Саша я погали по меките бели коси, всичко е наред, а ти плачеш.

— Излизайте, гражданко!

Забранено е да се прегръщат, да се приближават един до друг, но всички ей така се приближават, прегръщат се, целуват се.

— Хайде, хайде — надзирателят с привично движение на раменете побутна майката към вратата. — Нали ви се каза, вървете!

Саша писа на майка си, че всичко е наред, здрав е, весел е, няма нужда нищо да изпраща. А да му пише до село Богучани, Кански окръг, до поискване.

Борис се върна ядосан — никой не искал да тръгне, страх ги било от лошия път и искали луди пари. А комендатурата не чака — твоя си работа как ще стигнеш дотам. За пътни дават грошове — и за половината преход не стигат. Пак обядваха в стола на кантората за кожи. В ъгъла, до една празна маса, зиморничаво свит, седеше Игор.

— Графът е на поста си — подхвърли Борис, — чака мене и дулцинеята. Дулцинеята — за да й декламира стихове, а мене — за да го нахраня, без да плаща. Ама няма да дочака — и аз сега съм безработен.

Готвачката този път не излезе при Соловейчик, дрънчеше с тенджерите, блъскаше алуминиевите чинии.