Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Ще бъде ли това извращение на Историята? Не, няма да бъде. Октомврийският преврат бе извършен от партията, а не от емигрантите, които живееха в Париж, Цюрих и Лондон. Изпраскаха се там в дискусии и диспути, научиха се да дърдорят и да правят митинги по верандите на парижките кафенета, а революционерите в Русия бяха принудени да мълчат или да говорят полугласно. Но именно те, редовите, скромните партийни дейци, именно те вдигнаха в решителния час масите за борба, за революция, а после и в защита на революцията. Именно ТОЙ е представител на тези партийни кадри и затова ТЯХНАТА роля в историята на Октомври е именно НЕГОВА роля. В това се състои истинската роля на масите и истинската роля на личността в историята. Гражданската война спечелиха не военните специалисти, които само пречеха, Гражданската война спечелиха десетките хиляди комунисти, кадровите партийни работници, които създадоха армии и дивизии, полкове и отряди. ТОЙ е представител на тези кадри и затова ТЯХНАТА роля в Гражданската война е НЕГОВА роля, а НЕГОВАТА роля е именно ролята на партията.

Именно така, върху такива принципи трябва да се създава историята, и то преди всичко историята на партията. Така нареченото колективно ръководство е мит. В историята на човечеството не е съществувало никакво „колективно ръководство“. Римският сенат, ще кажете? С какво свърши той? С Цезар. Френският триумвират? С Наполеон. Да, историята на човечеството е история на борбата на класите. Но като изразител на класата се явява ВОЖДЪТ и затова историята на човечеството е история на неговите вождове и владетели. Тук няма идеализъм. Духът на епохата се определя от онзи, който твори тази епоха. Епохата на Петър е една от най-ярките в историята на Русия, тя е отражение на неговата ярка личност. Царствуването на Александър III е най-бледото, то напълно е отговаряло на собственото му нищожество.

На сутринта Борис излезе да спазари каруцар. Саша седна да пише писма.

…„Скъпа мамо!“

Произнесоха присъдата в същата стая, където по-рано го разпитваха. Някакъв офицер прочете решението на Особеното съвещание. Член петдесет и осми, алинея десета, задължително заселване в Източен Сибир за три години с приспадане на предварителния арест.

— Подпишете!

Саша препрочете документа. Може би в него пише за какво е осъден на три години? Нищо не пише. Това дори не е присъда, а точка от някакъв общ списък, където той е номер пети, двайсет и пети или може би дори триста двайсет и пети.

Саша се подписа. Присъдата му съобщиха сутринта, следобед имаше свиждане с майка си, вечерта го качиха на влака.

Предишната вечер дойде надзирателят, даде му лист и молив:

— Кого ще извикате на свиждане?

Той написа имената на майка си и баща си… Варя? Може да напише: Варя Иванова — годеница. Те са длъжни да извикат годеницата му. Защо именно Варя? Нима той я обича или тя него? И все пак именно нея искаше да види. „На прериите цвят чудесен, със глас по-нежен и от песен.“ Този нежен глас му липсваше. Но Саша не написа името на Варя: дали тя иска това свиждане, очаква ли го, дали й е нужен?

Надзирателят заведе Саша в мъничка килийка и си тръгна, като заключи вратата. Саша седеше до масата и си мислеше как ли ще се ужаси майка му, когато го види с брада, колко страшно ще бъде за нея да върви по коридорите на затвора.

Изскърца ключът, мярна се лицето на надзирателя, след него и маминото лице, белокосата й глава. Надзирателят застана странишком, като закриваше с гръб Саша, тъй че майка му да не може да отиде до него, посочи й стол от другата страна на масата. И тя, дребничка, белокоса, забърза към посоченото място с наведена глава, без да поглежда към Саша. И чак когато седна, вдигна очи и вече не откъсна поглед от него. Устните й трепереха, главата също ситно потрепваше.

Саша я гледаше, усмихваше се, сърцето му се късаше. Толкова състарена бе майка му, толкова нещастна изглеждаше, толкова страдание имаше в очите й. Беше дошла с вехтото си протрито манто, което наричаше „моя габардин“, то напомни на Саша, че вече е пролет, а той бе виждал майка си през януари.

Долната половина на прозореца беше белосана, а през горната нахлуваше пролетното слънце, лъчите му падаха в отдалечения ъгъл, където с безучастна физиономия седеше надзирателят.

— Исках да се обръсна и не успях, днес бръснаря го нямаше — весело приказваше Саша.

Тя го гледаше и мълчеше, устните й трепереха, главата трепереше — не можеше да надвие това треперене, мъчеше се да не заплаче.