Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Той отново си спомняше как бе ходил с него в Атени, там селяните се занимаваха с лозарство, мачкаха с крака гроздето, пълнеха грамадни глинени делви с хубавото вино „Атенури“.

И баща му по цели вечери пиеше с приятелите си атенско вино и пееше с тях песни — раздиращото сърцето грузинско многогласие. Хубаво пееха, хубаво пиеха — по грузински, ставаха по добри и повесели от виното, а не като руските мъже, дето водката ги прави пиянски заядливи, та се бият и вадят ножове. Но това е руският народ, огромен по численост, по територия, само с такъв народ може да се прави история. Присъединяването към Русия запази грузинците като нация и затова грузинският социализъм е част от общоруския социализъм.

И все пак друго нещо са грузинците. В училището, в семинарията никой не му натякваше за повредената ръка, в това личеше дълбокото грузинско благородство. Но после хората не се съобразяваха с този негов физически недъг, нито в Баку, нито в Батуми, нито в Сибир, бяха груби и безжалостни. Той устоя тогава, противопостави им още по-голяма грубост. Ленин го упрекваше заради грубостта му, но само така може да се управлява: грубостта на апарата сдържа като с юзда грубостта на народа. Басма му цепят само интелигентите и тъкмо тях после ги изхвърлят като боклук. Още тогава, на младини, той разбра, че демокрацията в Русия означава само свобода за развихряне на грубите сили. Грубите инстинкти могат да се потискат само със силна власт, тази власт се нарича диктатура. Меншевиките не разбираха именно това, те не познаваха народа, разбираха го болшевиките, които познаваха народа. Тъкмо затова руските социалдемократи тръгнаха в мнозинството си след болшевиките, а неруските социалдемократи — след меншевиките. Болшевизмът е руско явление, меншевизмът — неруско. От всички големи грузинци само ТОЙ разбираше руския народ и тръгна с болшевиките. Другите грузинци — Ной Жордания, Церетели, Чхеидзе и тем подобни, не познаваха руския народ и тръгнаха с меншевиките. Вярно, тогава ТОЙ беше против национализацията на земята. Кой беше правият за онова време, той или Ленин, не се знае. Историята не дава еднозначен отговор кой е бил прав или неправ в миналото — прав е победителят. Но ТОЙ не застана срещу Ленин: неговият път беше с болшевиките, с Русия, само в нея можеше да успее като политик. Много се е занимавал с националния въпрос и добре знае: сред нациите, както и сред хората, побеждава най-силният, сред народите, както и сред политиците, има водещи и водени. В Съветския съюз, който наброява стотина народа, водещ може да бъде само един народ — руският, той представлява повече от половината от населението на страната. Трябва да се ПРОВЪЗГЛАСЯВА безпощадна борба с руския великодържавен шовинизъм, защото той предизвиква в отговор местен национализъм. Нито за миг не бива да се забравя, че главната, обединяваща сила е руският народ. За руския народ той трябва да бъде руснак, както е бил французин за французите корсиканецът Наполеон Бонапарт.

Сталин остана доволен от съвещанието. На него ТОЙ се прояви не само като инициатор и организатор на реконструкцията на Москва. ТОЙ запази за Русия града, чието име е скъпо на всеки руски човек. ТОЙ запази Москва такава, каквато я познава и си я представя всеки руски човек. Не тези седнали в залата високочели интелигенти, радетели за културата на Русия, а ТОЙ, именно ТОЙ и само ТОЙ почете дълбоко руското чувство на обич и уважение към Москва. И затова сега Москва е НЕГОВ град, бъдещата Москва ще бъде НЕГОВ паметник. Руснакът Киров се суети в Ленинград, тръби наляво и надясно за реконструкция на Ленинград, ама какво има да му се реконструира на Ленинград? Той е готов град, каменна грамада, с която нищо не може да се направи и с която Киров нищо няма да направи.

Но както винаги, след като демонстрираше своята изключителност, ГО завлядаваше остро чувство на самота. Те стават и ръкопляскат, но не го обичат, страхуват се от него, затова стават и ръкопляскат. С голямо удоволствие, тържествуващо и радостно биха го тъпкали повален. Не могат, не желаят да се примирят с превъзходството му, с неговата изключителност и уникалност. За тях той е недоучил семинарист, нискочел плебей. Дори „съратниците“ се страхуват от укрепването на властта му, дрънкат за колективно ръководство, за ролята на ЦК, държат си в резерва школичката на Покровски, която отрича ролята на личността в историята, като по този начин искат най-вече да омаловажат НЕГОВАТА роля в историята на партията, в историята на Русия.