Майн Рид - Ямайски марони

Мароните, от уважение към своя главатар, към когото се отнасяха с покорна почтителност, се оттеглиха на известно разстояние и оставиха капитан Кюбина насаме с английския гост. Последният с пушка на рамо се готвеше да тръгва.

— Вие сте чужденец на острова, нали? — запита ловецът предпазливо. — Предполагам, че не сте живели дълго време у чичо си.

— Не — отвърна Хърбърт. — Не бях виждал чичо си до вчера следобед.

— Crambo! — възкликна капитанът на мароните с известна изненада, — вие значи току-що сте пристигнали. В такъв случай, г. Воуан — аз затова се осмелих и да ви запитам, — вие едва ли ще успеете да намерите обратния път за Гостоприемната планина. Един от моите хора ще ви придружи.

— Благодаря. Мисля, че ще се оправя и сам.

Хърбърт се поколеба дали да признае, че няма намерение да се връща в Гостоприемната планина.

— Пътеката е много объркана — настоя ловецът, — макар и да е достатъчно права за оня, който познава пътя. Не е нужно да отвеждате водача си до голямата къща, въпреки, че г. Воуан, зная, не забранява на нашите хора да влизат в земите му като някои други плантатори. Вие можете да освободите човека, щом се покаже плантацията. Без водач, опасявам се, не ще налучкате пътеката.

— Да си кажа истината, капитан Кюбина — рече младият англичанин, без да се грижи какво впечатление могат да произведат думите му на марона, — аз не държа да намеря пътеката, за която говорите. Аз не отивам в тая посока.

— Не отивате към Гостоприемната планина?

— Не.

Ловецът замълча; по лицето му се изписа озадаченост. „Едва пристигнал вчера — цялата нощ навън в гората, — не желае да се върне назад: има нещо нередно тук!“ Такива мисли бързо минаха през главата на Кюбина. Той беше вече забелязал разсеяния и мрачен вид на чужденеца. На какво можеше да се дължи това? И защо беше закачена светлата панделка на петелката на редингота му?

Капитанът на мароните беше на такава възраст и тъкмо по това време и в такова душевно състояние, че обръщаше внимание на подробности, издаващи някои нежни чувства. А както синята панделка, така и замисленото изражение имаха подобно значение. Ловецът беше донякъде запознат с белите обитатели на Гостоприемната планина и по-добре навярно с нейните цветнокожи жители. Не се ли дължеше на някакво семейно недоразумение странното поведение на младия англичанин?

Маронът мислено сам отговори на въпросите си със заключение, че вероятно нещо подобно се е случило.

А може би капитан Кюбина не правеше само предположения? Той навярно бе дочул вече някоя от сплетните в плантацията, защото едва ли електрическият ток се движеше по-бързо от новините в негърското поселище. Но дори и да имаше някакви подозрения относно действителното положение на своя горски гост, ловецът беше достатъчно внимателен, за да ги не издаде. Напротив, той отмина сгодата, която му се представи с двусмисления ответ на Хърбърт, и каза просто:

— Дори и да отивате другаде, пак ще имате нужда от водач. Тая полянка е обкръжена от непроходима гъста гора. Не се вижда никаква пътека, която да ви отведе на прав път.

— Много сте любезен — отговори англичанинът, трогнат от цветнокожия си домакин. — Искам да отида в Монтего Бей и ако някой от хората ви пожелае да ме придружи до главния път, ще се чувствувам много задължен. Но съжалявам, че за безпокойството му ще мога да го възнаградя само с гола благодарност, защото, да си призная, обстоятелствата тъкмо сега не ми позволяват да сторя нещо повече.

— Господин Воуан — рече маронът, усмихвайки се приветливо, — ако не бяхте чужденец за нас и за нашите нрави бих се засегнал. Вие изглежда забравяте, че само преди час се изложихте на дулата на пищовите, за да защитите живота на един марон — един жалък, отритнат мулат от планините. Но не ви се сърдя. Вие не ме познавате…

— Прощавайте, капитан Кюбина. Уверявам ви…

— Да не говорим повече по тоя въпрос! Ценя английското ви сърце, още неразвратено от предразсъдъците за касти и цвят на кожата. Дано то си остане задълго чисто. Не зная дали ще се срещнем още веднъж, но помнете, че там горе, в сините планини — и ловецът показа към ясночервеното очертание на планинския хребет, който се открояваше точно над върховете на дърветата, — там горе живее един човек, цветнокож наистина, чието сърце е толкова искрено признателно, колкото би могло да бъде и сърцето на най-белия благородник И ако пожелаете да удостоите с посещението си тоя човек, под скромния му покрив ще намерите добър приятел и радушен прием.